Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Ник! Вече започнахме да се безпокоим! — извърна се и извика от прага: — Една, той е! — После го дръпна навътре, бутна в ръката му чаша ром с лед: — Дръж. Като те гледам, май точно от това се нуждаеш…

Една — пълничка чернокоса жена, изскочи от летящата врата на широката кухня и се насочи към него с протегнати ръце и широка усмивка на уста:

— Къде ходиш, момче? — извика тя. — Защо ни забрави?

— Радвам се да ви видя — усмихна се в отговор Никълъс.

— Ето! — извика тя, сякаш току-що беше направила важно откритие. — Отслабнал си! — Хвана го за ръката и забързано добави: — Ела, първо ще хапнем! Каквото и да е това, заради което си се сетил за Сам, то може да почака, докато си напълним търбусите!

Вечеряха в кухнята с бежови тапети и стари, но удобни мебели. Овалната махагонова маса, излъскана до блясък, беше покрита със снежнобяла покривка, чиито краища завършваха с фина бродерия. Над масата, на специална дървена поставка в стената, беше поставен традиционен еврейски свещник от бронз, също старателно из лъскан.

Когато Една събра чиниите, Сам кимна едва забележимо на Никълъс и двамата се изправиха. Една го разцелува по бузите, после хвана ръката на Никълъс и каза:

— Зная, че ще се оправиш, независимо от проблемите, които имаш! — В гласа й преливаше увереност: — Права съм, нали, Сам?

— Ти винаги си права — отвърна Сам и побутна Никълъс към всекидневната.

Тук преобладаваше бледозеленото и светлокафявото. Една не обичаше ярките цветове, може би защото сред такива цветове беше преминало детството й на 189-а улица. Ефектът беше изключително успокояващ, човек имаше чувството, че се намира в хладна горичка, далеч от задушливата жега на летния ден.

Седнаха върху дивана, покрит с бежово кадифе, Сам качи краката си на столче-възглавница в същия цвят. Над камината от бял мрамор тихо потракваше античен стенен часовник. В бледорозова керамична ваза имаше снопче евкалиптови клонки, които, макар и отдавна изсъхнали, продължаваха да излъчват характерната си миризма. На стената отсреща висеше картина на Турило, а над камината — миниатюра на Дали. Никълъс знаеше, че в спалнята, боядисана в нежно синьо, имаше още две скъпи картини — на Пикасо и Калдер, които Една, разбира се, ненавиждаше. Макар и ценни оригинали, те бяха окачени из къщата с безгрижие, от което на човек му става приятно.

— Миналото ми се върна — тихо каза Никълъс. — Върна се като огромна приливна вълна…

Голдман отвори дървената кутия върху масичката, извади си една пура и я запали.

— Настоящето ми се изплъзва, вече не зная къде се намирам…

Сам издуха струята дим от устата си, като внимаваше да не я насочва към Никълъс, после бавно каза:

— Шекспир го е казал съвсем точно чрез своята Офелия: „Ние знаем какви сме в момента, но не знаем какви ще сме в бъдеще…“

— Сам, не съм дошъл да слушам цитати! — избухна Никълъс.

— Нито пък аз възнамерявам да ти ги пробутвам — отвърна домакинът и остави пурата си в кристалния пепелник. — Виж какво, глупаво е да очакваш всичко около теб да бъде ясно и разбираемо. Човекът е толкова сложно животно, че ние трябва да сме доволни, когато успеем да поразровим нещата около себе си. Понякога успяваме, понякога — не…

Той сви рамене с чувство на безпомощно примирение.

— Всичко това ми е ясно. Но ти имаш огромни познания по история, докато аз, само наполовина евреин, нямам необходимата подготовка, не…

— Това няма нищо общо с подготовката — прекъсна го Голдман със сериозен глас. — Човек се научава да бъде евреин така, както се научава да бъде човек — като живее живота, дарен му от бога, а не като изучава религията…

— Всичко се ражда от това, което чувстваш вътре в душата си, стига да не го отричаш… Съмнения, страхове, несигурност от настоящето и бъдещето… Духът ти трябва да е свободен и да се насочи натам, накъдето го води съдбата.

— Духът лети, Никълъс — това е единственото ни притежание, което действително може да лети. Грешно е да го оковаваме във вериги, грешно е да не му даваме възможност да диша… Без него животът е нищо, превръща се в поредица от празни дни и още по-празни нощи…

— Успях ли да отговоря на въпроса ти с всичко това?

Седяха в нощната тишина на небостъргача на Парк авеню заедно с Рафаел Томкин. Някъде по света времето все се вместваше в рамките на 9 и 17 часа, което означаваше бизнес, и Томкин, естествено, беше на телефона. Решения, жизненоважни за един или друг филиал, а следователно и за корпорацията като цяло, чакаха последната дума на боса. Работата по три континента зависеше от изхода на тези презокеански разговори.