Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Да?

— Сам.

— Кой се обажда?

— Все още ли си мой равин?

— Ник, ти ли си?!

— Аз съм.

— Господи, какво става с теб?

— Всичко е наред. Как е Една?

— Една ли? Една е добре, умира да те види! Къде си?

Мълчание.

— Ник, добре ли си?

— Честно казано, не съм…

— Чакай малко… — приглушени звуци от далечен разговор, от друг свят. Свят, в който има домове, семейства, деца. Свят на ипотеки, спестявания, на двуседмична екскурзия в Европа през пролетта. Защо, по дяволите, се бърка в него?

— Слушай! Нали си в града? Една казва да дойдеш веднага. Петък вечер е, направила е пилешка супа… нали я обичаше?

— Да.

— Значи идващ. Ще хапнем, ще поговорим… — Пауза. — Една много ще се зарадва, тя отдавна се тревожи за теб.

Опря глава на остъклената рамка на кабината. На крачка от него, но сякаш безкрайно далеч, препускаха коли.

— Да, добре — каза й след кратка пауза. — Ще прескоча.

Излезе от кабината и спря едно такси. Семейство Голдман живееше в на ъгъла между Седемдесет и втора и Сентръл парк-запад. Поеха по Боуъри, която се вливаше в Трето авеню, пътуваха по него чак до Четиридесет и втора, където таксито сви вляво и започна да пресича града по посока към Осмо авеню. Малко след Бродуей Никълъс се наведе и почука на плексигласовата преграда.

— Спрете, ще сляза тук.

До този момент беше гледал безжизнено дългата редица кина и театри, които блестяха с хиляди разноцветни светлини покрай колата, заглавията подканящо мигаха с неоновите си букви.

Изчака разреждането на оживеното двупосочно движение и прекоси платното. Тръгна на запад, край редицата нови и блестящи в хром и стъкло порно магазини, над които гордо светеше надпис: „Двойките са добре дошли“. Вратата на единия се разтвори, от нея се измъкна висок негър с широкопола шапка и впити в бедрата зелени панталони.

— Истински хит — промърмори той. — Страхотна обстановка, кока, трева… Качествена стока…

Оттук нататък започваше безкрайната редица осветени рекламни пана на кинотеатрите. Почти всички предлагаха порно, с изключение на този, който Никълъс беше зърнал от прозорчето на таксито. В него даваха серия от три филма за кунгфу, в два от които главната роля се изпълняваше от Брус Ли.

Никълъс отброи долар и половина от дребните си пари, взе билет и влезе в салона. Вътре миришеше на застояла влага, беше доста по-светло от обикновените кина. Край автомата за сода в дъното се блъскаха хлапаци, главно негри и пуерториканци.

Намери си място и седна. Салонът беше почти пълен. На екрана Брус Ли убеждаваше за нещо двама виетнамци със зловещи муцуни. Публиката нетърпеливо шумеше и заглушаваше дублираните му реплики. Никой не даваше пет пари за диалога, всички очакваха тупаника.

Никълъс се облегна назад и известно време не отделяше поглед от лицето на актьора. Годините не бяха се отразили на това лице, от него продължаваше да се излъчва жизненост и готовност за бой, именно те привличаха зрителите и на най-калпавите постановки. Никълъс си спомни първата им среща. Запознаха се в Хонконг, където Ли се беше озовал след доста дълъг стаж в Холивуд — главно като каскадьор и преподавател по бойни изкуства на вече утвърдени звезди. Тъкмо беше започнал да се превръща в звезда, двамата е Никълъс се харесаха и си допаднаха, но обстоятелствата се стекоха така, че никога повече не се видяха.

Смъртта на Ли го разтърси дълбоко. Не се изненада от факта, че някой се е опитал да го убие; вече достатъчно го познаваше и си даваше сметка, че безкомпромисният му характер неминуемо му е създал куп врагове. Изненада се от друго — че опитът за убийство е успял. Цял живот се беше чудил как са го сторили, едва днес откри отговора.

Остана в смърдящия салон точно толкова време, колкото му беше необходимо да проследи една великолепно аранжирана серия от бойни техники на Ли, мотивирани, както обикновено, от чувството за справедливо възмездие. Но тази вечер нямаше нищо изкуствено в подобна мотивация.

Навън беше все така душно — в район като този, известен със своите ослепителни реклами, денонощни закусвални, мръсни наркотици и още по-мръсни сделки, задухът се усещаше особено ясно.

Бяха му необходими петнадесет минути да намери такси и едва половината от това време, за да стигне до Дакота. Движението беше съвсем слабо.

Голдман, както винаги елегантен, в светлосиня раирана риза и ленени панталони в морскосиньо, го посрещна на прага. На лицето му грееше топла усмивка, ръката му приятелски се протегна напред.