Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Къде изчезна, по дяволите? — изръмжа Делонг.

— Не знам — рече Бингхамптън, вкара револвера си обратно в кобура и дръпна долния край на стълбата. — Мисля обаче да разбера, може да е поел нагоре към покрива… — Ръждясалото желязо неприятно изскърца.

Чернокожият гигант стигна площадката на първия етаж, спря за миг и изтегли револвера си. После пое отново нагоре, все така тихо и бързо. Гъстата мрежа на металната конструкция над главата му пречеше да вижда добре.

На втория етаж отново спря, тъй като до слуха му достигна воят на полицейска сирена. Синьо-бялата патрулна кола профуча нагоре по съседната улица и шумът бързо заглъхна. Очевидно изпълняваше друга задача и нямаше нищо общо с тях.

— Какво става? — долетя отдолу гласът на Делонг, примесен с приглушения пулс на китайския квартал, грохота на колите по тесните улички, далечните подвиквания на непознат език, пукота на фойерверки. В момента, в който Санди успокоително размаха свободната си ръка, отгоре долетя тихо изсвирване, сякаш бръмна комар. Но попаденията — три на брой, които пробиха широки дупки в гърдите му и тласнаха назад едрата му фигура, съвсем не приличаха на невинно ухапване.

Той се олюля, насочи револвера си към сянката горе и натисна спусъка. Лявата му ръка конвулсивно се вкопчи в металния парапет, единствената му грижа беше да вкара малко въздух във внезапно свитите си дробове. Револверът издрънча върху желязната решетка в краката му.

За миг зърна бледото лице, върху което доминираха огромни бадемови очи. Те леко помръднаха.

Завъртя се бавно, сякаш беше пиян. Тъмната фигура пред него се появи сякаш направо от небитието, изглеждаше някак течна и подвижна, като отразена от криво огледало. По нея със замайваща скорост пробягнаха светлини и сенки, главата на Санди се замая, зениците им — неестествено разширени, попаднаха в лъч ярка светлина. Наркотици, автоматично отбеляза съзнанието на полицая, после отвори уста и сподавено изгрухтя:

— Делонг!

Дали партньорът му успя да го чуе? Ушите му пронизително кънтяха, сякаш току-що беше излязъл рок концерт.

Фигурата се приближи към него и опасно нарасна. Той й препречи пътя с вдървената си лява ръка, докато дясната зае хоризонтална позиция с револвера. Но къде ми е револверът, по дяволите? Мислите течаха в главата му бавно и глупаво, като на неандерталец.

Изпита чувството, че се намира на морското дъно, почти смазан от тежестта на безбрежната водна маса. Използваше всичката си сила, за да се задържи на крака. Гърдите му горяха със студена ужасна болка, която се разпростираше из цялото му тяло и го караше да потръпва, съзнанието му сякаш се отделяше от това доскоро силно, но вече безполезно тяло. Най-сетне болката сякаш намери път навън, прониза главата му и потъна в гадната влага на нощта.

Милиардите разноцветни светлини на града блещукаха под краката му, над покривите висеше като странна черупка розово-синкавото им сияние. Отвъд него беше единствено пустотата на космоса.

Очите му се насочиха към мъгливите контури на улицата под краката му, някак отстрани видя как тялото му лети към нея, а светлините и сенките рисуват своите райета по него с нарастваща скорост. За миг дори зърна напрегнатото, извърнато нагоре лице на Делонг, което се белееше сред сенките на улица Дойърс.

После погледът му отново се концентрира върху собственото му тяло — пак отстрани наблюдаваше как то бавно се накланя, още по-бавно губи равновесие полита… Господи, кога успях да се кача толкова нависоко, проблесна безполезният въпрос в помътеното му съзнание… Летя, летя като Икар… После всичко изчезна.

Делонг го почувства, преди да го види — огромна черна маса като внезапно откъснала се от въжетата асансьорна кабина.

Той инстинктивно отстъпи встрани, все още без да разбира какво пада отгоре. В следващия миг то влезе в, съприкосновение със земята. На крачка от него, с глух безжизнен тътен.

— Пресвета Дево! — прошушна той, коленичи до безформената купчина човешка плът, потта започна да се стича на вадички по лицето му: — Господи! Санди… Какво стана, Санди!

Изпадна в шок. Дълбоко в съзнанието си знаеше, че трябва незабавно да скочи и да потърси онзи, който беше сторил това на партньора му, но въпреки това не можеше да се помръдне, не можеше дори да отдели очи от обезобразеното тяло. Кръвта капеше от него, събираше се на малки локвички и бавно започваше да криволичи по асфалта. Санди беше паднал върху лявата част на главата си, рамото под нея също беше поело част от удара.