Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Делонг бавно се изправи и отстъпи крачка назад. До ушите му достигна тих, едва доловим звук — сякаш наблизо подскочи котка, погледът му бавно се избистри. Пел стрийт се беше превърнала в смъртоносен капан за него, той инстинктивно го усещаше. Внимателно пристъпи в сянката на отсрещния вход и вдигна глава. За пръв път се запита в какво ги беше забъркал лейтенантът. И къде е самият той, по дяволите?

После изведнъж долови движението, този път напълно безшумно, върху първата площадка на аварийната стълба. При нормални обстоятелства би го взел за някоя бездомна котка, тръгнала да дири храна — толкова незначително беше то… Но не и сега. Вдигна револвера, прицели се и натисна спусъка. В тясното пространство между голите стени изстрелът изтребя като оръдие, вълните на ехото дълго отекваха в ушите му. Но заедно с тях долетя и едно остро „дзън“, което му съобщи, че не е улучил нищо повече от някоя желязна греда.

— Мамка ти! — изруга той, прицели се и отново стреля. Този път нямаше рикошет. Дали улучи? Престъпникът трябваше да преодолее няколкото последни стъпала, спускащи се вертикално надолу, преди да стигне до нивото на улицата. Най-трудният етап от бягството му, в който нямаше начин да се прикрива. Делонг съобрази това с цената на доста усилия, потрошеното тяло на Бингхамптън на две крачки от него сякаш го тикаше да изпразни барабана си в неясната сянка насреща. Ще чакаш, заповяда си той. Ще чакаш, докато мръсникът слезе още по-надолу и вече няма начин да не го улучиш!

Сянката се мярна в края на последната площадка, Делонг я видя съвсем ясно. Вдигна револвера и бавно го насочи към края на стълбата, висящ на около, метър над земята. Стисна дръжката с две ръце, показалецът му бавно се сви около спусъка. Чакай! Успокой дишането! Още малко… Сега! Ето го! Три оглушителни изстрела в бърза последователност.

Не се случи нищо.

Делонг озадачено вдигна револвера над главата си. Къде изчезна мръсното копеле?

После периферното му зрение долови едва забележимо помръдване, но вече върху уличния асфалт. Невъзможно, помисли си той. Как, по дяволите, се оказа там, без да използва края на стълбата?! Без никакъв звук при това?!

Рязко се извъртя, приклекна с широко разтворени крака и потърси целта в класическата поза, на която го бяха учили в полицейската академия. Тишина. Нищо не помръдваше. Опита се да извика в паметта си вероятната крива, по която се беше придвижил противникът…

Усети присъствието му толкова близо до себе си че подскочи от изненада. Отпусна се на коляно, извъртя светкавично дулото на револвера и натисна спусъка. В този кратък и същевременно безкраен миг видя съвсем ясно връхлитащата тъмна фигура. Лявата и ръка беше протегната напред, пръстите и стискаха къса дървена пръчка с тъп връх, не по-голяма от полицейската палка на Делонг. Преценил автоматично типа на оръжието, полицаят механично вдигна ръка да се предпази от логичния за подобна палка удар в главата. Но по този начин се оказа напълно неподготвен за рязкото мушкащо движение на противника, насочено право в гърдите му.

Закръгленият край на палката едва докосна униформата на гърдите му, но въпреки това Делонг се сгърчи от пареща болка. Задействано от мощна пружина в противоположния край на палката, двайсетсантиметровото острие изскочи с тихо изщракване и го прободе чак до гърба. Разсече сърцето, проби единият от дробовете и Делонг беше мъртъв още преди тялото му да влезе в съприкосновение с асфалта. Обвита в кървава мъгла, неуловимата сянка се надвеси над него точно навреме, за да долови последната му въздишка. Въздишката, която проехтя като отчаян вик в умиращото съзнание на полицая.

Никълъс направи знак на Кроукър и двамата поеха обратно към изхода. От вратите на стаите надничаха любопитните глави на полуоблечени жени.

Поела заповедта за обиск от ръцете на Уилоу, А Ма стоеше неподвижна и с каменно лице. До нея се притискаше Пени. Уилоу беше вече в апартамента, използван от японеца, и правеше опити да успокои изпадналото, в истерия момиче. Чудесна е в такива кризисни моменти, помисли си А Ма, после мълчаливо въздъхна. Някога и аз бях такава. Сега вече никак не ми се иска да вляза там, макар че преди години положително щях да съм първата, която би се притекла на помощ. Но времената се промениха, а с тях се промених и аз. Ръката й се плъзна над рамото на Пени й леко притисна треперещото тяло на момичето до себе си.

— Трябваше да го хванете! — обърна се тя към Никълъс на мандаринско наречие. — Сега той може да се върне и да ни отмъсти.