Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Какво чакаш тогава? Нали затова ти плащам?

— За съжаление не е толкова просто.

— Прави каквото намериш за добре, мен то не ме засяга. Искам да го махнеш от пътя ми, и то завинаги!

— Засяга те и още как!

— Е, да — нали са го пратили да ме очисти!

— Той е тук, за да очисти и мен.

— Какво?

— Познавам този човек, с него имаме стари сметки за уреждане… Те нямат нищо общо с теб.

— Разбирам.

— Освен ако не ни вкарат едновременно в капана му.

— Как?

— С помощта на едно от тези негови копчета — Никълъс вдигна електронния диск пред очите на Томкин. — Това тук е временно блокирано, но ще започне да действа отново в мига, в който го залепиш за някаква гладка повърхност. Такива са подслушвателните устройства от новото поколение…

Ледените очи на Томкин разбиращо проблеснаха — измамата беше нещо, с което цял живот се беше занимавал.

— Искаш да кажеш, че…

— Ще го задействаме отново и ще се възползваме от него. Той положително ще приеме, че устройството е излязло от строя временно и…

— Ами ако не налапа, въдилата? Този тип е специалист. За нинджите съм чувал, че…

— Смятам, че няма да се стигне до това — прекъсна: го Никълъс. — Иска ни и двамата и ако се убеди, че може да ни спипа едновременно, той ще поеме този риск дори и да има съмнения. Ще го стори, защото не знае, че капанът съм заложил аз! Това е такова, предизвикателство към чувството му за чест, че едва ли ще предпочете предпазливостта!

— Значи ще го подмамим да се появи, така ли? — бавно и отчетливо попита Томкин.

— Да.

Сините очи изпитателно се впиха, в лицето му. Почти физически Никълъс долавяше прещракването на мозъка отсреща, който сякаш вземаше важно делово решение с помощта на компютър. Но по един особен начин това действително беше делово решение.

— Давай, ще го направим! — звънна миг по-късно гласът му без дори сянка от колебание.

По-късно, след като Никълъс внимателно сложи микрофончето в предварително приготвеното му легло от дебел пласт памук и го мушна в едно от чекмеджетата, Томкин вдигна глава и попита:

— Ще можем ли да го уредим за вдругиден през нощта?

— Няма проблеми.

— Добре — кимна той и хвана слушалката, а Никълъс стана да си върви. — Хей — спря го богаташът. — Не ми каза, че си имал проблеми с Джъстин…

Никълъс се закова на място и беззвучно го прокле. Нима пак се е заел да шпионира дъщеря си? Откъде иначе ще научи?

— Пипнах гол нерв, нали? — изсмя се онзи. — Имаш лице на изпечен комарджия, но аз си знам, че е така!

— Какво точно знаеш?

— Просто, че се е върнала в града и се среща о друг мъж — сви рамене Томкин. — Не го знам кой е, но скоро ще разбера. — Очите му се сведоха надолу и той започна да набира някакъв номер. — Всъщност това не ми харесва, предпочитам да бяхте останали заедно… Ти си мъж точно за нея! Сега обаче се страхувам, че ще я подкара постарому…

— Къде е тя?

— Ало, ако обичате…

— Томкин! — Никълъс преодоля на два скока разстоянието помежду им.

— Задръжте така, ако обичате — Томкин прикри мембраната с длан и въпросително го погледна: — Какво каза?

— Къде е тя?

— В една дискотека, намира се на Четиридесет и осма улица — запад. — Ръката му разрови бумагите върху бюрото: — Тук някъде имам името… Аха, ето го. — Прочете фирмата на глас и учудено вдигна вежди. — Познато ли ти е?

— Обикновено не посещавам дискотеки — отвърна Никълъс, а гласът му беше стегнат като навита пружина. Лицето срещу него имаше блажен израз, сякаш току-що беше лапнало бонбон с невероятен вкус.

— И аз така си помислих — рече Томкин. — Иначе би се срещнал с нея доста по-рано — тя отдавна си пада по подобни места… — После му обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключен и отново залепи слушалката на ухото си.

Известно време произнасяше несвързани думи, които би трябвало да означават участие в някакъв разговор, свободното му ухо долови мекото затваряне на асансьорната врата и едва доловимото мъркане на електродвигателя, който отнасяше Никълъс далеч надолу.

Когато мъркането престана, той протегна ръка и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Без да извръща глава, остави слушалката върху вилката и спря омагьосан поглед върху малкия електронен чип. По чедото му избиха ситни капчици пот. Те винаги се появяваха, когато трябваше да вземе важно решение в бизнеса. Сърцето заблъска в гърдите му, пулсът му рязко се ускори.

Облиза устни, пресегна се и внимателно измъкна микрофончето от памучното му легло. Залепи го от вътрешната страна на плота и се отдръпна към прозореца. В краката му се простираше цялата западна част на града, заспала в този късен час на нощта. А отвъд нея лежеше и цялата огромна страна, невидима, но напълно осезаема… После започна да говори.