Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

В миг отбеляза това, което видя за частица от секундата — разширени зеници, неестествено зачервени ноздри.

— Защо не отскочиш в кенефа да го издухаш на някой, а?

— Хей! Писна ми да ти говоря! — Рязкото металическо изщракване остана незабелязано в тътена на музиката, но острието на ножа заканително проблесна.

— Джъстин.

— Не я закачай, човече! — Едното му рамо леко се приведе. — Виж тук какво съм ти приготвил!

Беше изключително бърз и знаеше да борави с нож — нещо задължително за всеки, който иска да оцелее в уличните битки. Типове като този бяха далеч по-опасни от професионалистите, тъй като действията им не се подчиняваха на никаква логика. Двайсетсантиметровото острие можеше да разпори корема му за стотна от секундата.

С лявата ръка блокира замаха на противника, ръбът на дясната му длан влезе в рязко съприкосновение горния край на бедрената кост. Музиката все така поглъщаше всякакъв шум, резките им движения не се отличаваха особено от тези на танцуващите върху обградената от кожа площадка.

Пуерториканецът зина и отметна глава назад, позата му беше точно копие на „Викът“ от Мунх. Понечи да възстанови равновесието си, но обувката на Никълъс се заби в дясното му кокалче. Онзи политна настрана, връхлетя върху две нищо неподозиращи двойки, които стреснато се отдръпнаха, ръката му зашлеви неволна, но здрава плесница на една от жените.

Сякаш наблюдаваха сцена от весел водевил, но на Никълъс съвсем не му беше до смях.

Джъстин отмести очи от лицето му и ги отправи към падналия мъж. Ножът със сгъваемо острие лежеше в средата на осветения дансинг като странен сватбен подарък, който никой не искаше да отнесе у дома.

— Джъстин…

— Как ме откри? Какво искаш от мен?

— Джъстин.

— Не мога повече! Моля те, моля те! Не виждаш ли, че съм плакала…

— Джъстин, дойдох да…

— Хич не ми пука дали ще го научиш или не…

— … да ти кажа, че те обичам.

От очите й потекоха сълзи, въздухът просто лепнеше от натрапчивата, оглушителна музика. Дали го беше чула?

— Обичам те! — Докоснаха се и телата им се разтърсиха от дълго сдържана енергия. — Джъстин, аз…

„Грешиш, Кроукър! — изпищя безмълвно съзнанието му. — Грешиш! Аз мога да чувствам, аз чувствам!“ Лежеше върху, широкия диван от морска пяна и усещаше топлото издължено тяло на Джъстин до себе си.

— Не се срамувай от това.

— Не се срамувам — отвърна той, усещайки как първата малка трошица от миналото му се търкулва и изчезва под всепоглъщащите морски вълни. — Едва ли бих ти го признал, ако се срамувах…

— Това ме прави щастлива — промълви тя и докосна с пръст бедрото му, сякаш търсеше невидима ключалка. — Приятно е да зная, че можеш да ми бъдеш, благодарен за нещо. — Краката й, обути в копринени чорапи, прошумоляха като крилете на цикада. — Така както аз съм ти благодарна…

— Това чувство е съвсем ново и непознато за мен — промълви той и тя забеляза как очите му се замъгляват и потъват дълбоко в мислите му. — Постъпих жестоко с теб, но го направих… направих го в самозащита, нещо като инстинкт за оцеляване… После изведнъж усетих колко близка си станала на най-съкровената ми същност и това ми напомни…

Дългата й коса блъсна рамото му.

— За какво ти напомни?

— За морето преди много, много години. За мъглата и един ферибот, за едно дълго пътуване през цяла Япония. — Устните му останаха полуотворени, дишането му беше дълбоко и равно, като на човек, потънал в сън. — Напомни ми за едно момиче, което някога обичах… Бедата беше, че бях убеден в безсмъртието на тази любов…

— Къде е тя сега?

— Не зная… Може да бъде навсякъде… — Гърдите и стомахът му се повдигаха и отпускаха равно и спокойно, като вълните на прилива. — Тя ми каза, че ме обича… По-скоро ме убеди в това. Не бях срещал по-голяма измамница през живота си…

Усмивката й остана скрита в полумрака.

— Не си жена, затова…