Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Очите й се сведоха към окървавената катана.

— Няма да се изненадам, ако си изпълнен с омраза към мен… Виждам обаче, че не е така и не мога да ти кажа колко се радвам. Обичам те, Никълъс. Обичам те като свое дете и съм сигурна, че отдавна го знаеш… — Главата й рязко се повдигна, сякаш си беше спомнила за нещо важно. — Дните изтичат като пясък между пръстите ми… Времето е малко, а аз имам да върша много неща!

Блед и замаян, той мълчаливо се взираше в нея. Потръпна от студ, макар в стаята да беше все така топло.

— Би ли ми казала какво общо има честта с всичко това?

— Ако на света е останала една-единствена капчица чест, тя се намира тук, в тази стая — тъжно отвърна Итами.

— Трябва да ми обясниш, трябва! — проплака той, после за миг му се стори, че вижда сълзи в ъгълчетата на очите и, блестящи като малки перли.

— Подобни истории не се разказват лесно, Никълъс. Ти искаш да ти разкрия самата душа на Япония… По-скоро бих разпорила с нож и своя корем! — Клепачите й здраво се стиснаха, сякаш искаше да прогони от съзнанието си неприятно видение. Гласът й се снижи до шепот: — Поискай от мен нещо друго, каквото и да е то!

— Какво ще стане с теб… лельо?

Очите и потрепнаха и се разтвориха, по устните й се появи усмивка.

— Ще прекося цял Китай и ще стигна до мястото, което Чонг ме закле да открия. Няма да се бавя там… — Ръката й стисна дръжката на катаната, от гладкото стоманено острие се плъзна капчица кръв и меко тупна на пода.

Трябва да се срещна с Фукашиги, рече си Никълъс, загледан в лицето на Джъстин, неясно очертано в полумрака. Време е да се изпълнят старите клетви. А тя трябва да замине някъде по-надалеч, трябва да бъде на сигурно място. Изкуството на нинджуцу се надига от вековното си ложе, непримиримите врагове се изправят един срещу друг на модерното бойно поле, извиквайки на помощ цялото си умение. Той знаеше, че за да постигне тази последна победа, ще се наложи да използва всички ужасни прийоми, колкото и да ги ненавижда.

Когато Сайго се събуди, изпита чувството, че над него се е спуснал воалът на смъртта. Никога не беше изпитвал страх от нея, вероятно защото не виждаше нищо ценно и в живота — един коварен божи дар, с който по всяко време бе готов да се раздели.

После си спомни, че все още не е убил Никълъс — значи е жив, значи всичко е било само сън.

О, да, отмъщението е нещо, за което още има какво да се каже. То е магическата помпа, която продължава да тласка кръв в сърцето му. Помисли за парите, скрити в различните му банкови сметки, за именията си, за четирите малки, но бързо разрастващи се електронни компании. Какво струва всичко това? Нищо — дори стоманеното връхче на майсторски отляната катана е по-ценно!

Парите са най-краткият път към властта, а властта има едно-единствено ценно качество — възможността за маневриране. Когато човек притежава възможност да маневрира в днешния атомен век, той може да изпълни всяка задача, която си е поставил.

А задачата на Сайго в този миг беше само една — да открие врага и да го лиши от живот.

Това ще стане довечера, мрачно помисли той, изтегнат съвсем гол върху рогозката си. През спуснатите капаци на прозореца се процеждаше бледосивата светлина на настъпващото утро, прокрадваше се по тавана като пътуващ проповедник в парцаливо расо, чиито краища се развяваха на вятъра.

Изпита задоволство от слабостта на американците. Страхливци като тях положително не могат да притежават силна воля. Как ли са спечелили войната, продължаваше да се чуди той. Ще изпита огромно удоволствие при вида на Рафаел Томкин в мига, в който го застига безмилостната смърт на стоманеното острие. Какъв глупак, Господи! Да си въобразява, че така лесно ще направи сделка с него! След приемането на поръчка никакви сделки не са възможни!

Не, тази вечер той ще се срещне със смъртта, също като Никълъс.

Може би между двамата ще се получи някакво спречкване и смъртта ще ги споходи заедно, но това не беше негова грижа. Напротив — за него това би било добре дошло, тъй като знаеше, че значението на смъртта се крие не в акта на умирането, а в начина, по който се реализира то: Именно — начинът на смъртта се регистрира от историята, чрез него човек остава в паметта на живите, разбира се, заедно с това, което е извършил приживе.

За Сайго, както за всички японски бойци от незапомнени времена, съществуваха само два начина за достойна смърт: да загине в бой или да загине от собствената си ръка с необходимото спокойствие и при спазването на всички ритуали. Всяка друга смърт означаваше тежък — и непоносим срам, пренесен във вечността, ужасна карма, която ще тежи вечно след прераждането му, или още по-лошо — ще го отнесе завинаги в предверията на ада.