Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Ще ти кажа, че имах сериозни резерви по отношение на твоето изучаване на „Ака и Нинджуцу“, въпреки писмото на Канзацу. Той не е нинджа, следователно не може да знае… Така си мислех тогава. Но увереността ми се беше пропукала по някакъв начин — доказателство за това беше твоето пристигане, с този вид на чужденец… Единственото, в което бях сигурен, беше, че Канзацу не си е изгубил ума.

Вече зная, че щях да направя грешка, ако те бях отпратил.

Пръстите му погалиха лакираната кутия, върху устните му заигра усмивка:

— Както виждаш, не съм бил толкова мъдър, какъвто съм изглеждал в очите на много хора тогава…

— Не по-малко го твърдят и днес…

— И какво от това? — леко наклони глава, старецът. — Виждаш, че това не отговаря на истината. Ти стана, първият възпитаник със смесена кръв на риуто Теншин Шоден Катори единствено благодарение проницателността на Канзацу. Пръв и последен възпитаник на тази изключителна школа, особена чест, която ти беше отдадена благодарение на едно мое нестандартно решение. Но аз не съжалявам за това, тъй като не съм имал по-добър ученик от теб за всичките години, в които ръководех тази школа.

Сега беше ред на Никълъс да склони глава.

— Но ти дойде при нас със съвсем определена цел, нали? И сега дойде време да покажеш на какво си способен…

— Съжалявам, сенсей, но нещата започнаха да се развиват преди известно време — отвърна Никълъс, после му разказа за дългата поредица от убийства.

Когато свърши, Фукашиги остана неподвижен. В стаята се възцари тежко мълчание. Вдигна глава и хладният му поглед пробяга по лицето на Никълъс.

— При постъпването си ти пое определени задължения, към тях, заедно с напредъка в обучението, се прибавяха нови… Трябва да си разбрал за какво става въпрос още в мига, в който си научил за шакените… Но не си предприел нищо и вероятно по тази причина много, хора са мъртви, между тях и трима твои приятели. — Студените му очи светеха като сигнални буйове в мъгливо море. — И ти ли си, мъртъв, Никълъс?

Никълъс гледаше обратната страна на дланите си, дълбоко засегнат от думите на стареца.

— Може би никога не трябваше да идвам на Запад — прошепна, той. — Сега си мисля, че просто съм се опитвал да избягам от кармата си…

— Едва ли. Защото знаеш, че тя ще е с теб, където и да отидеш.

— Звучи като проклятие.

— Така е, ако човек реши, да разглежда живота си в подобна светлина… Но аз съм изненадан, че разсъждаваш по този абсурден начин, присъщ единствено на европейците.

— Може би Америка ме е променила, също като Винсънт.

— Разбира се, само ти можеш да прецениш това…

— Вече не съм сигурен.

— Подозирам, че това е така само защото не си разбрал нещата докрай.

— Обвързан съм със Сайго по един наистина необясним начин… с Юкио също, но…

— Примирението с кармата не трябва да се смесва с фатализма. Всички ние до голяма степен сами градим съдбата си. Но едновременно с това трябва да се научим да се прекланяме пред неизбежното — това е единствено вярното значение на примирението и само чрез него можем да постигнем онази душевна хармония, без която не си струва да живеем.

— Всичко това ми е ясно — въздъхна Никълъс. — Убягват ми специфичните подробности…

Фукашиги сведе глава, бръкна под робата си и измъкна лист пожълтяла от старост и внимателно сгъната оризова хартия.

— Това е писмото на Канзацу — протегна му го той. — Съвсем точно спазвам инструкциите му и ти го давам.

Колата беше обикновен черен форд.

Док Диърфорт напразно се опитваше да види човека зад волана, но късното сутрешно слънце блестеше прекалено силно в очите му.

Наблюдаваше я достатъчно дълго и вече беше сигурен, че преследва червената открита кола на Джъстин. Не беше забравил предупреждението на Никълъс, но въпреки това решително завъртя своя волан и ги последва.

Рано сутринта го бяха повикали на визитация в западния край на Дюн роуд, след приключването й реши да прекоси градчето и да види какво е положението при Джъстин. Още отдалеч видя, че тя излиза, качва се в червената си кола и поема на изток, веднага след това забеляза и черния форд. Придържаше се на почетно разстояние от двете коли, които не след дълго стигнаха до Флаинг Пойнт. Видя как високата фигура на Джъстин поема по пясъчната ивица и нервно зачака. За негова изненада никой не слезе от черния форд. След една безкрайно дълга пауза, през която той нервно се потеше, втората кола бавно потегли по крайбрежния път.