Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Вече сигурно си разбрал какви смайващи умения на „йоген“ — химици, притежават кужи кири, колко много начини за убийство владеят, без дори да се доближават до своята жертва.

Страхувам се, че точно това се е случило на баща ти — Сайго го е убил с бавнодействаща отрова.

Очите на Никълъс се насълзиха и последните редове на писмото станаха неясни и размазани. Пръстите му стискаха здраво тънката оризова хартия, започнаха видимо да треперят.

Тук трябва да ти поднеса своите искрени извинения. Макар да не съм нинджа, аз се чувствам отговорен, поне частично, за смъртта на баща ти. С него бяхме много близки приятели и дори сега, след като ме е напуснала скръбта, аз съм сигурен, че би трябвало да предвидя хода на събитията.

После ти се превърна в символ на моето изкупление. Фактът, че четеш тези редове, надявам се в присъствието на моя скъп приятел Фукашиги, е ясно доказателство за това.

Може би си се изненадал, че дългият ти престой и обучение в риуто Теншин Шоден Катори са били платени предварително. Силно вярвам, че ще разбереш защо съм го сторил, преди да се отправя в селенията на Амида Буда, още по-силно вярвам, че ще простиш пропуските на един стар човек.

Изписаните с четчица йероглифи, означаващи името на Канзацу, се скриха в потока от сълзи. Никълъс плачеше за полковника, който се беше опитал да му съобщи всичко по свой начин, плачеше за Чонг, скъпата си достойна майчица. Имаше, чувството, че годините, се смъкват от гърба му като пожълтели есенни листа… Плачеше и за своите приятели, които беше обичал и бяха го обичали, вече ще има достатъчно време да мисли и за тях.

Застинал до него като неподвижен слънчев лъч, Фукашиги беше потънал в размисъл. Мислеше си за жестокостите на съдбата, променящи така рязко сърцата на младите.

— Дойде тук, за да „поизсъхнеш“, а?

— Въпросът ти е доста директен…

— Извинявай.

— Няма нищо, предполагам, че съм го заслужила. Но отговорът е „Не“, вече приключих с „изсъхването“.

Седяха в просторния овален хол, наполовина остъклен, с великолепен изглед към морския бряг. Небето над главите им сияеше като обработен брилянт, най-големия на света — мислеше си някога Джъстин. Мудното предобедно слънце все още не беше прекосило сияйната му повърхност и двете се обливаха от изключително приятна индиректна светлина, която щеше да се появи отново едва привечер.

Диванът, върху който седяха, представляваше пълна окръжност с два симетрично разположени отвора. Приличаше на сферичната китайска главоблъсканица, която някога й подариха и която Джъстин така и не успя да разгадае докрай. Седяха една срещу друга с изправени гърбове и пълни с напрежение очи — като две котки, попаднали на непозната територия.

На младите масички пред тях стояха недокоснати високите чаши с ледени напитки. И двете имаха чувството, че която отпие първа, ще признае някак си своето поражение.

— Колко ще останеш?

Не това искаше да каже, разбира се. „Радвам се, Гелда“ бяха думите, които се спряха на върха на езика й. Едва ли някой на този свят иска сестра му да е пияница. Но винаги, когато й се приискваше да каже нещо хубаво на Гелда, езикът й сякаш залепваше за небцето. Май наистина нямам какво да й дам , учуди се вътрешно тя. Нищо, ама абсолютно нищо! Усети как я облива вълна от срам, отново се превърна в малкото момиченце, чувстващо върху кожата си хлъзгавите от сапуна ръце на мама.

Когато вече не беше това малко момиченце, тя изчакваше всички да излязат и едва тогава влизаше във ваната. Най-голямо удоволствие изпитваше, когато, мокра и затоплена, се изтягаше върху същия този диван, сгушена в огромната снежнобяла хавлия, а дългата й коса беше скрита в също така бяла, но далеч по-малка кърпа. Представяше си, вероятно поради безразборната страст към четенето, че се намира в някакъв древен град на Византия, времето спираше, нищо не можеше да наруши блажения покой на душата й. В просъница долавяше тиктакането на големия стенен часовник над камината, то неусетно се превръщаше в блестящи капчици мед, които падаха върху изплезения й език сякаш направо от сияйното небе.

Така се забавляваше, докато Гелда ходеше на срещи с момчета.

Стреснато установи, че не е чула отговора на сестра си, но веднага след това разбра, че той няма никакво значение, просто защото въпросът й остана незададен.

— Можеш да останеш тук, докогато пожелаеш — каза Гелда.

— Не, не, след малко си тръгвам — рече Джъстин, но не направи никакво движение. Гелда изчака малко, после се надигна и се мушна в близкия до нея процеп на овалния диван.