Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Тези мрачни размишления почти го накараха да съжалява, че уби онова китайче. Момчето беше наистина добро… Но нямаше друг избор, така е било и преди векове…

В един от дългите нощни мигове той усети как го заливат горещите вълни на омразата, даде си ясна сметка, че клокочещата й бездна почти погълна дългите години на старателна подготовка. Ето така загива душата, поддала се на емоции, мрачно помисли той и се изправи върху тясната черна рогозка. После си спомни за Юкио и прокле деня, в който тя се появи в живота му.

В този ранен утринен час всичко му изглеждаше кристално ясно. Довечера ще връхлети отгоре им като гръмотевична буря. Ще действа мълниеносно, ще ги спипа и двамата! Но докато сънят го държеше в мъртвешките си обятия, мозъкът му продължаваше да работи. Сега вече беше сигурен, че не всичко ще приключи със смъртта на Никълъс и Томкин. Спомни си за пролива и тялото му неволно потръпна. В съзнанието му нахлуха далечни гласове, пищяха неистово при всяко вдишване, стенеха като есенен вятър при всяко издишване… Той затаи дъх и здраво стисна клепачи. Остана така дълго време и най-сетне почувства, че гласовете утихват.

После стана и се зае с утринния тоалет. Така е, призна пред себе си той. От опит знаеше, че понякога най-лекото наказание за врага е бързата, и безболезнена смърт.

Светът е огромна въртележка, за която всеки е привързан от своята карма. Колела в колелата, планове в плановете… С настъпването на нощта умът му ще бъде ясен и спокоен. А после, ако му е писано да срещне смъртта, той ще го стори с отворени обятия.

Денят беше прекрасен, ясен и все още прохладен. Далеч на запад се виждаха леки перести облачета. Един прекалено хубав ден, за да го прекарам у дома, помисли си Джъстин и хвърли саковете върху леглото си.

Докато заобикаляше къщата и изкарваше колата на алеята, плажовете на Дюн роуд й се сториха безкрайно привлекателни.

Излезе на магистралата и се отправи на изток, без да има конкретни планове. Но когато пред очите й се появи табелата, указваща изхода за Уотърмил, тя си спомни за един плаж в този район, за който много беше слушала. Казваше се Флаинг Пойнт.

Не се изненада, че се изгуби, но тук, далеч на юг, никой не можеше да се загуби за прекалено дълго време. Скоро се оказа на самия Флаинг Пойнт, слезе от колата и се насочи към пясъчната ивица.

Тялото й продължаваше да тръпне от прилив на енергия, в това състояние едва ли можеше да легне на топлия пясък. Затова предпочете разходката. Брегът беше широк, изненадващо чист, покрит с бледожълт пясък. Вълните надигаха полупрозрачни изумрудени снаги миг преди да се стоварят върху ситния пясък и да се пръснат в сребърна дъга, по върховете им се появяваха бели пенести шапчици.

В ранния утринен час брегът беше почти пуст. Джъстин не вярваше, че дори и по обед ще се напълних хора като плажа на Джоунс Бийч, тъй като мястото беше доста отдалечено.

Беше тихо и спокойно, морето дишаше равномерно и дълбоко, над главата й грачеха гларуси, литнали нависоко да посрещнат първите слънчеви лъчи.

Бреговата ивица се променяше толкова незабележимо, че тя дълго време не осъзнаваше това. После изведнъж й се стори, че вече е била тук. Знаеше, че като изкачи малкото възвишение на няколко крачки от нея, пред очите й ще се разкрие тясно заливче, а след него отново ще започнат безкрайните възвишения на дюните. Наистина беше така. После, след като това се повтори още няколко пъти, тя най-сетне си зададе въпроса къде се намира…

Очите й се изместиха към къщите вдясно от плажната ивица и се спряха върху познатите кулички. Стомахът й се сви, изпита странното усещане, че се спуска надолу със страшно бърз асансьор. Как можеше да бъде толкова глупава? Флаинг Пойнт се намираше съвсем до Саутхамптън и Джин лейн, а насреща й проблясваше с цялото си великолепие семейната вила.

Изведнъж дървената портичка се отвори и една фигура пое към плажа по стъпалата от червено дърво.

Господи, та това е Гелда!

Първата й мисъл беше да се обърне и да се отдалечи, но после се запита: но какво, по дяволите, прави тя тук?

Гелда спря на пясъка, извърна се към нея и свали черните си очила.

Видя ме, изпадна в паника Джъстин. Вече не мога да си тръгна!

Гелда се насочи към нея по пустия бряг. Спря на разстояние, което обикновено предпочитат участниците в дуел.

— Джъстин!

— Е…

— Каква изненада! — Очите й опустяха, сякаш някой беше затръшнал зад гърба й желязна врата. Разговаряха вдървено, като непознати, попаднали въпреки желанието си на нежелано увеселение.