Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

После нещо оглушително изтрещя, ушите му писнаха и го заболяха. Едновременно със завъртането на тялото, до дясната му скула блесна гореща и ослепителна светкавица. Полузамаян, той започна да се търкаля по пода на преддверието. Успя да се добере до сянката в момента, в който звукът се повтори и край ушите му свирна смъртоносен рикошет.

Още един снайперист! Приклекна до една от носещите колони, усещайки как нощта наоколо изригва в движение и звуци… От раната му капеше кръв и той механично я докосна с ръка. Драскотина и нищо повече. Все пак беше проявил непредпазливост… „Не можем да позволяваме употребата на наркотици, каквито и да са те — прозвучаха в съзнанието му думите на стария сенсей. — Наркотиците стесняват обема на съзнанието, засилват едностранчивите усещания, но едновременно с това създават илюзия за противоположното. Така се създава невярна представа за действителността. Стесненият обем на съзнанието пък се превръща във водещ похват при всеки вид единоборство, особено в заключителната му фаза. Дори опитни ветерани трябва да се предпазват от това, прибягвайки до способите «глава на плъх» или «волски врат». Когато почувствате въздействието на наркотика, дори и в незначителни дози, трябва да се отдръпнете и да анализирате отстрани хода на двубоя.“

Това беше капанът, който сам си беше поставил и в който падна като зряла круша. Иначе не би позволил да бъде одраскан от куршума.

Все още имаше проблем със слуха, затова побърза да пропълзи по-надалеч от суматохата. Трябваше му известен отрязък от време за възстановяване.

Движението остана отпред и малко вляво, над проснатото му в сянката тяло се извисяваше просторът на недовършеното преддверие, прорязан от разсеяна светлина и непрогледни, издължени сенки. Неподвижният въздух го притискаше като плътен воден пласт.

За пръв път се замисли сериозно за последиците от подценяването на противника. Почувства се безпомощен и страхотно самотен — като в онази бурна нощ сред вълните на пролива, когато част от най-съкровената му същност потъна в морските дълбини; като в онзи миг, в който погледна лицето на мъртвия си баща със сухи и невиждащи очи… След смъртта на единствения човек на света, който го разбираше напълно, той можеше да стори само едно — да изпълни последните му желания. Нищо друго нямаше значение, живота му остана в ръцете на всемогъщото ками — на „йекининки“, зловещия демон-човекоядец. Може би точно такъв е бил Сацугай, неговият баща. Усещаше го у него, въпреки огромното си уважение, което не можеше да се сравни с нищо на този свят, може би с изключение единствено на чувството му за чест и лично достойнство. Още като младеж, заел се да изучава историята на своята страна, Сайго имаше чувството, че именно Сацугай е онзи пламенен патриот, върху чиито плещи лежи тежката карма да спаси родината.

Сацугай го държеше под пълен контрол още от най-ранна възраст. Животът му беше логично продължение на живота на баща му, получи се така, че Сайго нямаше време да разбере как изглежда този живот през собствените му очи, с всичките му радости и мъки. Сега вече знаеше, че нищо на света не му е донесло наслада, че всеки ден и всеки час е живял с мисълта за недовършеното дело и тази мисъл го е тласкала все по-близо и по-близо до неизбежната развръзка.

Чувството за страх и самота го напусна. Наркотикът пътуваше в кръвоносната му система и изостряше сетивата му, мускулите му набъбнаха от сдържана енергия. Време е. Време е да тръгва!

На крачка от сенчестото си прикритие се натъкна на полицай с готов за стрелба автомат. Очите им се срещнаха в един и същи миг, дулото на автомата се насочи в гърдите на Сайго и пръстът на полицая се сви около спусъка. Но очите му продължаваха да гледат блестящите зеници на нинджата и пръстът му замръзна.

Неподвижен като статуя, той не реагира, когато Сайго измъкна от колана си късата черна пръчка, очите му бяха празни. Сайго натисна скритата пружина. От кухата цев на пръчката излетя с тихо съскане стоманен паяк, в краткия миг на полета от тялото му изскочиха няколко остри като бръснач десетсантиметрови остриета. С тих тътен това страховито оръжие влетя в зиналата уста на нещастника, разкъса лицето му, проникна чак до мозъка… Цивилният полицай се завъртя, пръстът му конвулсивно се сви около спусъка, от дулото на автомата излетя къс ред и куршумите изсвириха в мрака.

Когато тялото му се просна върху керамичните плочки, Сайго вече беше далеч. До слуха му достигна тропот на бягащи крака, дрезгавите викове се смесиха с пукота на джобните радиостанции.