Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Ослепителният блясък в бяло, зелено и оранжево беше последван от страхотна ударна вълна. После изведнъж стана тихо, пропукваха единствено отломките от мебелите, като суграшица в ледения въздух на зимата.

Никълъс се извъртя по гръб и седна.

— Какво, по дя…

Ръката му рязко притисна главата на Томкин към пода.

— Млъквай! — дрезгаво му заповяда той.

Видя главата на Кроукър да наднича иззад облегалката на дългия диван, миг по-късно и фигурата му в цял ръст.

— Пресвета Дево! — изхриптя той. — Томкин добре ли е?

— Нищо му няма — отвърна Никълъс и потръпна при мисълта за разминаването им със смъртта, която наистина беше на косъм от тях. После душата му се изпълни с горчиво разочарование. Отново го изпусна! Сега, след като вече желаеше смъртта му с цялата си душа, не можеше да си прости, че е позволил на Сайго да се измъкне. От друга страна, си даваше сметка, че и късметът е бил на негова страна. Видя шока в очите на Сайго, когато разбра, че си има работа с нинджа, и това му достави удоволствие, макар че следващата им битка щеше да бъде двойно по-опасна. Тази вечер Сайго не беше подготвен за среща с нинджа…

— Господи! — изстена отново Кроукър и Никълъс проследи погледа му. — Не бях сигурен, че съм го видял в мига преди експлозията, но сега…

На мястото на третия прозорец имаше огромна дупка, от чиито краища стърчаха назъбени късове стъкло. Ситни стъкла бяха покрили и килима наоколо.

— Тоя е луд! — поклати глава Кроукър и пъхна револвера в кобура си. — Луд или самоубиец!

Вратата отхвръкна от пантите си, но той вдигна ръка и спря групата въоръжени мъже, водени от къдрав сержант.

— Долу — рече. — Вижте какво можете да изстържете от тротоара и да го занесете на съдебния лекар.

Никълъс се беше надвесил през дупката. Кроукър, се приближи до него.

— Нищо не виждам от този ъгъл, само проклетите червено-бели ивици… — изръмжа той, имайки предвид въртящите се сигнални светлини на служебните коли.

Томкин се изправи зад тях и се зае да изтупва костюма си. Беше напълно съсипан и избелял от горещината на експлозиите.

Кроукър напусна кабинета, без да го погледне.

— Ник… — За пръв път в живота си изпитваше, трудност с говора, краката му сякаш бяха от гума. — Избяга ли?

Никълъс продължаваше да гледа надолу. На тротоара настъпи суматоха, светлината се засили. — Сигурно са открили тялото.

— Искам да ти благодаря — прочисти гърлото си Томкин. — Ти ми спаси живота… — Имаше вероятност Никълъс изобщо да не е чул думите, които си беше разменил с онзи луд. Сам беше влуден от глупостта да му се довери. Беше му безпощадно ясно, че без намесата на Никълъс сега щеше да е труп. Дължеше живота си на този човек и тази мисъл го тревожеше. Усети как в душата му започва да клокочи гняв, примесен с отвращение. Като в онзи кратък миг преди много години, когато, задъхан и лепкав от пот, се надигаше от проснатото тяло на дъщеря си, а ленивата тишина на летния ден се нарушаваше единствено от тътена на прибоя. „Джин лейн“.

Озовал се най-сетне на улицата, Никълъс видя, че трупът вече е поставен в найлоновия чувал. Спря санитарите, които се готвеха да го вкарат в линейката — първата от дълга редица подобни автомобили, чакащи наблизо. Дежурният съдебен лекар — светлокоса жена с розова кожа на светлината на сигналните лампи, хвърли въпросителен поглед към Кроукър, който кимна с глава.

— Не е останало много след такова падане — промърмори Кроукър с изненадващо равнодушие.

И беше напълно прав. Главата на Сайго беше неузнаваема, част от нея изобщо липсваше, а лицето представляваше кървава каша. Рамото и вратът му бяха строшени и се сключваха под странен ъгъл.

— Краката са на пихтия — добави Кроукър с някакво необяснимо задоволство. — Няма здрава костица, по-голяма от два-три сантиметра… нали така, докторе?

Съдебната лекарка уморено кимна с глава.

— Хайде, тръгвайте — нареди тя. — Тялото е етикетирано, а тук ме чака още доста работа!

Тя се обърна и едва сега Никълъс видя дългата процесия от носилки, която се точеше от вътрешността на сградата.

Кроукър броеше с очи, лицето му видимо побеля.

— Четирима убити, Ник — дрезгаво промълви той. — Поне за толкова сме сигурни досега… Двама са изчезнали, други двама са долу, здравата натъпкани с някакъв газ… Господи, твоето приятелче Сайго убива така, както нормалните хора се хранят! — Разтърка очите си с пръсти и добави: — Радвам се, че всичко приключи, страшно се радвам!