Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Нещо тъмно се блъсна в пропуканата преграда и тя потръпна. Никълъс изчака няколко поредни удара, като мислено се стараеше да определи интервалите между тях. После се приготви, сви крака и посрещна поредния удар с мощен ритник по преградата. Тя се разпадна й той се прехвърли върху предната седалка.

Сайго слизаше все по-надолу и по-надолу по гладката стена на огромната сграда, внимателно опипвайки с крака и ръце тесния корниз, от който беше бутнал мъртвото тяло.

Беше останал напълно неподвижен в продължение на безкрайно дълги минути и вече беше сигурен, че измамата успя. Продължи внимателното си спускане, като се придържаше неизменно към дълбоките сенки. Малцината полицаи, които все още зяпаха нагоре към счупения прозорец в кабинета на Томкин, изобщо не го забелязваха. Шанс да стори това имаше единствен Никълъс, при положение че вече е долу.

Приклекнал в мрака, той яростно изруга, усетил, за пръв път лигавото докосване на страха: Никълъс е нинджа! Зави му се свят, ръката му бавно, се пресегна и пъхна в устата му още едно кафяво хапче. Този път го сдъвка, за да ускори действието му.

Скоро наркотикът плъзна по жилите му, разнасян с лекота от адреналина, кой го сърцето му продължаваше да изтласква в огромни количества. Небето, лилаво-черно, сякаш щеше да експлодира над главата му, мускулите му се издуха, главата му олекна и започна да пулсира, очите му пронизваха нощния мрак като два мощни прожектора. Цялото му тяло се разтърси от огромния прилив на енергия.

После в лявото му ухо прозвучаха гласове, той намести с пръст миниатюрното микрофонче. Позна гласовете на Томкин и Никълъс, чу „Трето авеню“ и светкавично се насочи към южната част на сградата, където още на идване беше забелязал подемния кран. Когато лимузината се появи и се плъзна под широкия свод на огромната машина, краката му се спуснаха надолу, тежестта на тялото му се прехвърли върху покрива на колата с такава съвършена координация, че никой от пътуващите вътре не усети нищо.

Легна по корем, измъкна катаната от ножницата, нощният бриз рошеше косите му. Вдигна я високо над главата си и я стовари с острието напред върху широкото челно стъкло. Едновременно с тежкото потръпване на голямата кола, заприличала му на улучен дивеч, той нададе къс победоносен вик.

Кроукър тъкмо потегляше по посока на Парк авеню, когато му се стори, че нещо се движи в близост до бавно хлъзгащата се лимузина на Томкин. В същия миг до слуха му достигна и тътенът. Не беше в състояние да го идентифицира, но въпреки това скочи с цялата си тежест върху спирачката и рязко изви волана наляво.

Гумите пронизително изсвириха, задницата поднесе. В продължение на един безкрайно дълъг миг той се бореше да удържи колата, политнала с цялата си тежест към бетонното островче. Сподириха го разгневени клаксони, той изруга, но не отслаби натиска си върху волана.

В следващата секунда колата му се стрелна в обратна посока, към тъмната грамада на небостъргача.

В първия момент той остана под влиянието на шока и Сайго незабавно се възползва от това — наведе се да отбегне връхлитащото тяло на Никълъс, рязко се извъртя и прибягна до позицията „канзацу ваза“, целяща изкълчване крайниците на противника с помощта на лактите.

Оказал се над тялото на Сайго, Никълъс по-скоро почувства, отколкото осъзна липсата на съпротива и моментално зае позицията „осае ваза“, или защитно обездвижване, блокира лактите на противника и предприе светкавична контраатака.

За миг едно от малките ножчета на Сайго се оказа на свобода, ръката му се стовари надолу и телата им се вкопчиха на живот и смърт, свързани чрез острата, стомана, която се беше превърнала в част от тяхната същност, — без която животът им губеше всякакъв смисъл.

Мускулите на извитите им гърбове потръпваха от напрежение, от телата им заструи пот. Сайго заскърца със зъби под усилващия се натиск на Никълъс. Сякаш Слънцето и Луната — двете части на едно цяло, бяха влезли в смъртен конфликт. Не беше ли това ужасната сила, принудила Каин и Авел да вдигнат ръце един срещу друг?

Днес беше Денят на тяхното отчаяние. Защото бяха нинджи, защото бяха дали обет на две враждуващи школи, родени далеч назад във времето — когато мълчаливите звезди в небето са имали друго разположение, когато летата са били по-горещи, а зимите — по-студени, когато континентите са били млади и девствени… На този отрязък от безкрайното време те бяха пожелали да отдадат младостта си.