Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Съжалявам, че се получи така — рече Никълъс.

— Не казвай, че съм те предупредил.

— Изобщо не мисля за това… Мисля си, че вече го няма и мога да продължа живота си… Искам да видя Джъстин!

— Какво го е накарало да скочи?

— Той беше войн. А войните живеят, за да загинат в бой.

— Не разбирам подобна философия.

— Няма значение — сви рамене Никълъс и се огледа. Намерихте ли катаната му? Искам да я взема…

— Какво да сме намерили?

— Сабята му.

— Аха… Не я намерихме, но и него не го намерихме целия. Трябва да е тук някъде, ще я открием…

— Предполагам, че това няма особено значение…

Очите на Кроукър се вдигнаха над рамото на Никълъс:

— Мисля, че шефът те търси…

Никълъс се обърна и пусна една широка усмивка към приятеля си:

— Искаш да кажеш — бившият ми шеф, нали?

Томкин стоеше до отворената врата на лимузината си, костюмът му беше изпъстрен със сиви и черни петна. До него се беше изпънал Том и почтително придържаше вратичката, моторът тихо мъркаше. Сирени напомняха за присъствието на смъртта, нощта изглеждаше странно светла, поне около тях.

— Слушай — рече Кроукър, хвана ръката му и го отведе на няколко крачки встрани. — Преди да си тръгнеш, искам да ти кажа, че получих обаждането, което чаках толкова време. За втората жена, която е присъствала в жилището на Анжела Дидион в нощта на убийството. Вече знам къде е…

Никълъс го погледна, после премести очи към Томкин, който продължаваше да чака до колата си.

— Няма да оставиш нещата така, нали? — попита той.

— Не мога, просто трябва да го напъхам където му е мястото! Поне това можеш да разбереш — тук става въпрос за чест. Ако ти не го разбираш, не виждам кой друг може да го стори!

— Но сигурен ли си в това, което си открил?

Кроукър пъхна една клечка за зъби в ъгъла на устата си, очите му се превърнаха в тъмни езера. Лицето му изглеждаше доста по-набръчкано, отколкото беше само преди два дни, но това може би се дължеше на ярката светлина. Разказа на Никълъс за разговора си с Мати Устата, после попита:

— Ти си мислеше, че просто се дера по Томкин, ей така, от злоба, нали? Не зная кой още се интересува от тая мадама, но бас слагам, че е онзи тип Франк. Да си го виждал напоследък? Не, нали? Ами защо не вземеш да попиташ бившия си шеф къде е?

— Но ти не можеш да бъдеш сигурен в нищо, преди да си разговарял с жената…

Точно така. Затова тръгвам веднага за Кий Уест. Що се отнася до участъка, там знаят, че съм си взел една от отдавна просрочените отпуски…

— Надявам се, че си даваш сметка в какво се забъркваш…

Потегли и последната линейка, сирената й се изви в кресчендо, яркочервена светлина ги обля за миг, после всичко потъна в мрак. Наоколо стана тъмно като пред буря.

— Подобни думи звучат странно в устата на човек като теб — отбеляза Кроукър.

— Ник, идваш ли? — долетя до тях гласът на Томкин, кух и нереален като сън.

— След минутка! — извика Никълъс, без да се обръща, после, очите му се спряха върху лицето на Кроукър: — Ще видиш ли Гелда, преди да заминеш?

— Няма да имам време, но непременно ще й позвъня. Едва ли ще може да отскочи дотук, защото номерът, който ми даде, е с код 516… — Сведе очи надолу и добави: — Просто ще й кажа, че всичко е вече наред… Хей, и ти трябва да го сториш! Джъстин положително се е разболяла от притеснение!

Томкин видя, че Никълъс се насочва към колата, сви глава и се шмугна вътре. Том изчака Никълъс да се качи, захлопна вратичката и отиде към мястото си.

В тихото и добре изолирано купе не долиташе нито звук от нощните шумове. Моторът едва доловимо боботеше, климатичната инсталация беше включена.

Навън полицейските действия не бяха приключили. Никълъс зърна високата фигура на Кроукър, надвесена над млад полицай от моторизирания патрул. Главата му се поклати в отговор на някакъв въпрос, ръката му се стрелна по посока на недовършения небостъргач.

— Благодарен съм ти, Ник — рече Томкин и плъзна ръка по плюшената облегалка на колата. — Наистина съм ти благодарен! Утре ела в офиса да си получиш чека, към него ще прибавя и още една хубавичка сума… Заслужил си я.

Никълъс остана безмълвен, канията на катаната беше сложена напреко върху коленете му.

— Освен това ще си поговорим — продължи Томкин. — Искам да останеш в компанията за постоянно.

— Не проявявам интерес — отвърна Никълъс. — Но все пак ти благодаря.

— На твое място не бих бързал толкова с отказа — подметна Томкин, в гласа му продължаваше да се чувства неподправена искреност. — Би могъл да заемеш доста отговорен пост при мен, защото отговаряш на всички условия… — После млъкна и Никълъс усети внимателния му поглед през полуспуснатите клепачи. — Какво ще кажеш за едно завръщане в Япония?