Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Усети разкъсваща болка в ръката си, видя как по острието на противниковата катана се появява кървава ивица, провесена като лигите на побесняло куче. И едва сега разбра какво става с него.

Това беше „кобудера“, магията, която дори и най-фанатичният възпитаник на „Канаку на нинджуцу“ не би използвал… С изключение на Сайго…

Отстъпи още назад, Сайго го последва, увлечен в бясната си атака. Вече и двамата бяха във водата, магията превръщаше нощта наоколо в розов воал. Започна да не усеща краката си и се препъна. Пръстите му изтръпваха, с усилие стискаха дръжката на катаната, въздухът свиреше на пресекулки в гърлото му.

Сайго продължаваше безмилостното си настъпление, катаната му свиреше във въздуха, по лицето му блуждаеше усмивка, а устните му продължаваха да шепнат заклинанията на кобудера.

Кракът му стъпи върху хлъзгав камък част от издигащата се сред водата скулптурна група. Никълъс политна назад и едва не падна. Моментално получи нов посичащ удар и в нощния въздух проблеснаха капчици кръв. Неговата кръв. Усети, че не може да си поеме дъх, тялото му сякаш агонизираше. Онова, което направи Фукашиги през онази нощ, очевидно ще се окаже недостатъчно, помисли той с помътено съзнание.

Бликащата от фонтана вода го обля и той потръпна. Пое си дълбоко дъх и изведнъж усети как цялото му тяло се пронизва от тънък, но кристалночист лъч, който бързо разпръсква мъглата в съзнанието му.

В главата му изплува образът на Мусаши — Светецът на сабята, изправил се сред своята малка градинка преди повече от триста години. Попитали го какво представлява „тяло от камък“, а вместо отговор той извикал един от учениците си и му заповядал да се самоубие, като разпори корема си с нож. Миг преди младежът да се подчини, майсторът задържал ръката му и казал: „Ето това е «тяло от камък»!“

Знаеше какво трябва да прави — знаеше го някак отвътре, без участието на съзнанието. Ръката му се плъзна надолу и измъкна нещо, за което дори не подозираше, че е там — нещо, което отдавна го чакаше. Измъкна го навън с цялата си сила, убеден, точно както пишеше Мусаши в своята книга, че „не могат да го спрат дори десет хиляди вражески противодействия“, не може да го спре нито Сайго, нито дори мрачното заклинание на кобудера!

Нанесе рязък посичащ удар отляво надясно, Сайго стреснато вдигна катаната да се предпази, очите му се изцъклиха от изненада.

Кръвта бликна, червена и ярка като перата на екзотична птица. Тялото на Сайго се изви назад, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите му в зловеща гримаса.

Водата в краката им завря от усилията да запазят равновесие. За Сайго, чийто корем беше разпорен чак до хранопровода, тази задача беше изключително трудна. Катаната безсилно увисна от обездвижената му лява ръка, пръстите й безцелно потръпваха в усилие да сторят онова, което вече не можеха да сторят, тъй като нервите им бяха прерязани. Тялото му се олюля като на пияница, на когото последната глътка е дошла твърде много. Сграбчи рамото си с намерение да измъкне оттам ново оръжие, но Никълъс го наблюдаваше внимателно, посегна светкавично с върха на катаната и отхвърли встрани смъртоносния „шурикен“.

Сайго простена и се облегна с цялата си тежест върху дръжката на катаната, използвайки я като бастун. Без нейна помощ положително би се проснал в краката на противника си.

— А сега ме убий! — дрезгаво рече той. Звукът на гласа му потъна във веселото бълбукане на фонтана. — Но не преди да ти кажа това, което дълги години пазя за теб, братовчеде… — Раменете му се сгърчиха. — Ела по-близо… — Гласът му видимо отслабваше: — Ела по-близо… Рано е да се наслаждаваш на триумфа си…

Никълъс пристъпи крачка напред. Гърдите и корема на Сайго бяха разпорени, в ужасната рана проблясваха вътрешните му органи. В ръката на самия Никълъс пулсираше глуха болка — там, някъде горе към рамото, където го беше посякъл, Сайго.

— Трябваше да ме обезглавиш, докато беше в състояние да го сториш — тихо каза той. — Но ти липсваше необходимата твърдост на духа, кобудера те погълна изцяло и ти само ме одраска… Сега сам виждаш какво може да направи един решителен удар!

— Какво каза, братовчеде? — политна Сайго. — Ела по-близо, не те чувам… — По лицето му пробяга болезнена гримаса, после бързо се стопи като облачета в лятно небе, потънала дълбоко в пластовете на желязната воля, придобита и от двамата с цената на дългогодишни тренировки. Може би именно тази воля отличаваше японците от всички останали народи по света — това късче корав кремък, скрито под многобройните пластове на пречистените и възвишени чувства, сред които доминираха като сияйни звезди дългът и любовта. Ето защо те бяха хора, които винаги вървят напред и никога не отстъпват… О, Амида, но едновременно с това паметта им е изключителна, истина са преданията, че тя не ги напуска до самата им смърт…