Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Мисълта, че толкова години е живял в лъжа, го натъжи. Непрекъснато си втълпяваше, че го е измамила и все още му беше трудно да възприеме мисълта, че го е обичала не по-малко от него. Вече отдавна я нямаше, все по-рядко го посещаваше дори в сънищата му. Но споменът ще бъде вечно жив и той ще стори за нея това, което ще стори и за родителите си — на рождените им дни ще запали ароматни пръчици и ще се помоли на Бога за упокой на душите им.

Джъстин се размърда, и той се обърна по гръб. Пъхнала ръка под главата си и част от възглавницата, тя дишаше равно и дълбоко…

Във високата къща беше тихо. Златни потоци слънчева светлина хвърляха дебели снопове върху голия под, стените тънеха в мрак. Тук Никълъс срещна Со Пенг. Изглеждаше така, сякаш едва вчера се беше видял и разговарял с полковника и Чонг. Висок и слаб, с блестящи черни очи, с дълги ръце и още по-дълги нокти, преплетени като щипките на непознато митично чудовище, той стоеше в центъра на просторното помещение и изпитателно гледаше Никълъс.

— Донесъл си ми прекрасен подарък. Много съм ти благодарен.

Никълъс се огледа, но не видя нищо. Бяха само двамата със Со Пенг.

— Къде съм? — озадачено попита той.

— На изток от Луната, на изток от Слънцето — отвърна старецът.

— Не помня как съм се озовал тук! — Никълъс почувства как го залива вълната на паниката. — Никога не мога да се върна пак!

Со Пенг се усмихна, ноктите му се сблъскаха, в помещението се разнесе звук, който наподобяваше потракването на цикади по пладне.

— След като веднъж си дошъл, вече ще можеш да се връщаш.

После Никълъс се озова сам в огромната къща, мълчаливо се взираше в образа си, отразен от голямо стенно огледало.

Събуди се от бледата светлина на настъпващото утро, която бавно се процеждаше през широкия прозорец. Джъстин спеше дълбоко. Той леко надигна чаршафите и стана.

Мълчаливо се изми и облече, после се насочи към кухнята да си направи чаша зелен чай. Ръката му правеше равномерни въртеливи движения, ситните листенца бавно се стопяваха в горещата течност. Накрая изчезнаха напълно, за присъствието им в чая напомняше единствено тънкият слой зеленикава пяна, който изведнъж му напомни за леката и едва доловима утринна мъгла, която се появяваше над японските планини през късна есен.

Бавно отпи, наслаждавайки се на неповторимо горчивия вкус, който се различаваше от всичко останало на този свят. После отиде в хола, запали лампата над аквариума и се зае да храни неговите обитатели.

Денят беше великолепен. Високо в синьото небе плуваха бели перести облачета, очертани така релефно, сякаш бяха издялани от мрамор. Той отвори вратата и остави мрежестата рамка да предпазва къщата от нахлуването на ранобудни насекоми. Свеж и натежал от влага, утринният бриз го обви с хладните си вълни.

Джъстин сънуваше един мъж, върху чието лице нямаше нищо друго, освен огромна уста. Беше по-скоро рана, лишена от устни, беше по-скоро нещо като онази светла ивица на хоризонта, която изчезва последна във вихъра на настъпващия ураган, осветявана от безмълвни светкавици.

Тя крещеше срещу нея с призрачен шепот, но всеки вик се впиваше като камшик в сърцето й и оставяше след себе си кървяща рана.

Тя направи опит да се овладее, да разсъждава логично, но устата й пречеше и тялото й лежеше безсилно и отпуснато като повреден автомобил.

Думите, които се отронваха от устата, падаха върху нея като тежки дъждовни капки, впиваха се болезнено в съзнанието й. Накрая не искаше нищо друго, освен да запуши с ръце ушите си, да постави някаква преграда срещу този ужасен шум. Но той продължаваше да я пронизва, още по-неумолим и безпощаден.

Единственият начин да накара устата да замлъкне беше да изпълни нарежданията й.

Вече искаше да се събуди. Не, не искаше. Не можеше да определи кое от двете предпочита. Тялото й се разтърси от плач. Дали плаче насън или вече е будна? Кое състояние предпочиташе? Да се събуди или да продължи да спи? Изпитваше ужас, това чувство се засилваше с всеки миг огъня…

Започна да се бори. Стомана се докосна до дланите й, после очите й рязко се отвориха.

Когато Джъстин влезе в стаята, Никълъс беше на колене, чашата без дръжка димеше пред него. Стоеше с изправен гръб и затворени очи, обърнат с лице към прозореца, зад който бавно настъпваше утрото и се плискаха вълните. Духът му се рееше високо в небето, опитвайки се да достигне малките, сякаш изваяни от мрамор облачета.

С широко отворени ечи, в които гореше мрачен огън, Джъстин се прокрадна зад аквариума. Бледожълтият халат се уви около тялото й като утринна мъгла, извираща сякаш направо от пода. Ръцете й се протегнаха нагоре, тялото й се завъртя и тя безшумно измъкна катаната от окачената на стената ножница. С охота би взела онази, голямата, но тя беше окачена твърде високо.