Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Обърна се, чувствайки как се променя. Очите й вече не бяха нейните — цветът им беше съвсем друг, а червените точици в ирисите им изчезнаха, заместени от черни, мрачно блестящи кръгове. Със страх и възбуда съзна, че лицето й вече не е женско, макар тялото й да остана непроменено, В съзнанието й проблясваха черни светкавици, в мрачната им светлина се мяркаха пепелянки, огромни мравки, някакви човекоподобни чудовища… Тръсна глава, за да ги пропъди. Пред очите й изплуваха странни цветове и още по-странни форми, които сякаш бликаха от собственото й тяло. Познатите измерения на света изчезнаха, той се превърна в студена и прокълната пустиня, тъжна и безрадостна като Великата пустиня Гоби…

Въздухът влизаше и излизаше от дробовете й с тежко свистене — сякаш напомпван от злостните духове наоколо стенеща и потръпваща, човешката й същност се сви и изчезна…

Но ръцете й бяха спокойни, под пълен контрол. Обви ги една след друга върху кожената дръжка на катаната, ясно усещайки балансираната тежест на оръжието. Почувства съвършенството на това човешко творение, без да знае откъде идва то.

Стъпвайки безшумно с босите си нозе, полагайки ги бавно и методично върху покрития е килим под, тя се насочи към мускулестия гръб на мъжа, седнал неподвижно пред прозореца.

Излезе от сянката, в лицето й проблесна хладната светлина на настъпващия ден. Спря за миг и изчака очите й да свикнат с яркия блясък.

Вече е зад него, развълнуваното й дишане сякаш докосва кожата му. Ръцете й бавно се вдигнаха над главата, готови да нанесат смъртоносния удар. Миг — кратък миг и всичко ще е свършило. Драскането на клечка кибрит, изщракването на пръсти това е времето, което разделя живота от смъртта.

Енергията за нанасяне на смъртоносен удар накара върха на катаната да потрепне, В подобна ситуация човек не бива да прибягва до „киай“ — победоносния боен вик, с помощта на който се освобождава натрупаната енергия. Но откъде знае това? Човек трябва да почерпи силата на този удар чак от стомашните мускули… още, още… Мускулите са толкова слаби!

В момента, в който мрачно проблясващото острие на катаната започна неумолимото си движение надолу, нещо в нея помръдна, свитата дълбоко в душата й човешка същност започна да се пробужда.

Не! Това беше викът на душата. Не, Не, Не!

Но острието вече беше светкавица, разсичаше въздуха е остро свирене, спускаше се все по-надолу, по-надолу, по-надолу… Всичко изчезна в плътната пелена на отчаянието, тя знаеше, че е късно, твърде късно…

Духът му се рееше. Бавно и постепенно, увиснал сред лазурния простор, той започна да приема очертанията на старец. Не на старец въобще, а на един съвсем определен старец.

Волен и свободен, Никълъс беше стар, но някак не усещаше тежестта на годините. Окачени на гола, безплътна закачалка, те приличаха на множество копринени шалчета, всяко със свой характерен цвят, който отговаря на съвсем определени спомени…

Танцуваше танца на живота в ясното небе на зараждащия се ден — едно доволно дете, което е виждало много неща, което притежава опита, придобит от безкраен низ нощи и дни… Правеше житни снопи от белите облачета, стискаше ги в ръце и ги въртеше над главата си като хартиени въртележки.

Далеч под него, подобно на огромен тигър, се простираше Азия, Доволна и могъща, тя се протягаше под първите лъчи на слънцето. Но това беше Азия от други времена, далеч преди настъплението на тежката индустриализация, преди революцията в Китай, преди опустошението на Виетнам и Камбоджа. Въздухът беше кристалночист и прозрачен.

Усети присъствието на Джъстин и катаната в един и същ кратък миг. Ако не се рееше толкова надалеч, несъмнено би усетил много по-рано намеренията й чрез верния си приятел — харагей. Но състоянието му се характеризираше с една особено приятна отпуснатост и това беше причина за закъснялата му реакция.

В този последен миг до слуха му долетя тътенът на далечната черна гръмотевица, тялото му започна да се извива под спускащото се стоманено острие.

Време за размишления, разбира се, нямаше. Ако се беше поколебал дори за хилядна от секундата, щеше да бъде труп. Смъртта се оказа много по-близко, отколкото му беше приятно да я допуска.

Има различни начини да се спечели битка и без сабя. Той особено добре владееше хватката, наречена „изпускане на дръжката“ и именно нея предпочете да приложи в този миг. Инстинктивно вдигна ръце, тялото му светкавично се шмугна във вътрешната страна на описваната от оръжието окръжност, пръстите му стиснаха китките на Джъстин, отблъсквайки ги нагоре и встрани.