Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

В следващия миг вече беше на крака, а тя връхлиташе отгоре му с хоризонтален замах — отляво надясно. В същия този миг проумя какво се е случило.

Нададе пронизителен вик, протегна напред левия си крак, прегъват в коляното, кръстоса ръце и нанесе силен страничен удар в китките й. По-скоро понечи да го нанесе, тъй като изведнъж съзна, че с подобен удар несъмнено ще измъкне оръжието от ръцете й, но положително ще натроши и костите й. Затова промени намеренията си в движение, стиснал здраво малко над тънките костички в долната част на ръцете и рязко ги изви. Тя извика и катаната издрънча на пода.

В следващата секунда коляното й влезе в съприкосновение с долната част на корема му, той се сви и юмруците й забарабаниха по гърба му.

Въздухът излетя от гърдите му с противно свистене, но преди да падне, той все пак успя да я дръпне за глезена. Тя се стовари отгоре му с цялата си тежест и го засипа с удари.

Никълъс се пресегна към лицето й, без да им обръща внимание, с цената на доста усилия пръстът му най-сетне докосна една точка на шията й. Нещо изрева, нещо излетя от широко отворената й уста, нещо просто се възползва от гласните й струни… Тя самата едва ли някога би могла да издаде такъв страхотен звук. Странно блестящите й черни очи се извъртяха нагоре и изчезнаха в орбитите си. Миг преди клепачите й да се спуснат, под тях проблесна някаква бяла пустота. Тялото й се просна напреко на неговото, дългата й коса покри почти изцяло блестящото острие на изоставената катана.

Всичко му се изясни благодарение на втория удар. Отляво надясно. Джъстин е деснячка и би трябвало да замахне обратно — отдясно наляво. Значи не тя насочваше острието, пък и едва ли би могла да се справя с катаната така добре.

„Сайминджуцу“ — хипнотичните умения на нинджите — беше само едно от допълнителните умения, която беше усвоил преди години, В продължение на четири часа я обработваше, съзнавайки, че е много по-трудно да я освободи от хипнозата, отколкото да я подложи на нея. Прибягна до всичките си умения, за да изтръгне демона, вселен в душата й.

От тялото му капеше пот и попиваше в дъските на пода, нейното също беше мокро. Нито за миг не прекъсна усилията си и най-накрая бе възнаграден — от устата й се изтръгна див, уплашен вик, тялото й потръпна и се отпусна.

Секунди по-късно вече дълбоко спеше. Той не я остави нито за миг, положи главата й в скута си и нежно я обви с ръце. През целия горещ и дълъг ден я пусна само веднъж — докато отиде да се облекчи и да намокри със студена вода кърпата, която държеше на челото й.

Почти през цялото време не отдели поглед от лицето й, чертите му странно са промениха. Само веднъж вдигна глава, стреснат от тихото бълбукане в аквариум ма, в който сред плътните зелени стволове на водораслите, безгрижно играеха рибите. Очите им за миг се доближаваха до дебелото стъкло, поглеждаха го равнодушно и изчезваха в своя странен свят.

На третия ден тя се възстанови напълно. През това време спа почти непрекъснато — като човек, който се бори с тежка болест.

Никълъс не се отдели от нея нито за миг, хранеше я, миеше я, вършеше всичко необходимо. Когато приключваше със задълженията си, той излизаше на терасата и часове наред гледаше към морската шир, без да обръща внимание на летовниците, които изпълваха плажната ивица. Нито веднъж обаче не отиде на брега, дори не помисли да се доближи до водата. Страхуваше се да я остави сама.

Сутринта на четвъртия ден тя отвори очи. Бяха кристалночисти, в лявото отново играеха алените точици, ярки като степен пожар. Той се наведе, обви ръце около тялото й и кротко я целуна.

Едва след като закусиха и тя посегна към последния брой на вестника, Никълъс започна да говори. Разказа й всичко, защото тя трябваше да го знае, трябваше да разбере, че е намерила у себе си онези огромни сили и кураж, необходими за окончателното й пречистване. Разказа й го, за да знае, че само неговите усилия не биха се увенчали с успех. Тя се беше вкопчила в „кобудера“ с цялата сила на волята си.

— Вече съм силна — засмя се тя. — Силна като теб!

— Не знаеш колко си близо до истината — сериозно отвърна той.

— Но човек трябва да свикне с притежаването на толкова много сила — потръпна тя.

Той отиде да измие чиниите, а тя разтвори вестника. Потракването, което долиташе от кухнята, я караше да се чувства уютно и спокойно.

— Хайде после да идем на плажа — подвикна тя.

— Задължително! Лятото е към края си и трябва да се възползваме максимално от последните хубави дни… — Той избърса ръцете си в кърпата и добави: — Но в града също има един-двама души, които…