Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Никълъс усети, че умира за сън. Преодоляло шока, тялото му започна да усеща болките, но в това усещане имаше нещо успокояващо и то бавно се превръщаше в изтощение…

— Недей да мислиш, че си победил! — изпъшка Сайго, от ъгълчето на устата му се проточи тънка струйка кръв. Езикът му се стрелна навън и я облиза, сякаш искаше да провери вкуса й. — Мисля, че е крайно време да ти разкажа всичко… Но защо не се приближим още една крачка, братовчеде? Не мога да крещя… Благодаря ти… — В очите му проблесна студен огън: — Мислиш, че Юкио е жива, че живее някъде сред семейството си и понякога си спомня за времето, което е прекарала с теб, нали? Не, Не е така! — Понечи да пусне къс саркастичен смях, но почти веднага се закашля, от гърдите му се отлепи тежка розова храчка, която кацна във водата между двамата. Вдигна глава, за да гледа Никълъс в очите и добави: — Тя лежи на дъното на пролива Шимоносеки, братовчеде! Точно там, където я потопих аз!

— Тя те обичаше… Любовта й личеше във всяка дума, дори във въздуха, който дишаше! Разбира се, аз можех да я упоявам с наркотици, както в онази нощ, и за известно време тя те забравяше… Но когато се събудеше, всичко се повтаряше отначало…

— Най-сетне побеснях… Тя беше единствената жена… за мен… Без нея наоколо имаше само мъже, все повече мъже.

Очите му пламтяха като въглени, заобиколени от червени кръгове, те не приличаха на човешки очи. Струйката по брадичката му набъбна, тежките капки оцветяваха водата в краката му като капки боя от четката на небрежен художник…

— Ти ме принуди да я убия, Никълъс! — каза той с внезапно обвинителна нотка в гласа. — Ако не те обичаше…

— Ако животът не беше такъв, какъвто е… — дрезгаво прошепна Никълъс, а ръцете му светкавично вдигнаха оръжието. Острието на катаната проблесна като живо в топлия влажен въздух — сякаш самият Господ-бог му беше вдъхнал плът и кръв.

Главата на Сайго описа блестящ полукръг и заподскача в последния си път като малка планета, а след нея, като след хвърчило или странна комета, се проточваше ярка пурпурна опашка… Тупна в ръба на фонтана, хлъзна се надолу по белите стъпала и най-сетне се укроти в подножието на малкия водопад. Остана на деветото стъпало.

— Но той е такъв! — завърши изречението си Никълъс.

Водата в краката му тихо ромолеше, лекото течение галеше глезените му като вълните на спокойно море.

След като всичко свърши, Кроукър, разбира се, пожела да разбере как точно го е сторил. Затова замъкна Никълъс в моргата да хвърлят заедно още един поглед на онзи труп.

— От това тук нищо не може да се разбере! — оплака се той. — Христос ми е свидетел, че бяхме налапали въдицата докрай!

Никълъс погледна изпотрошеното тяло. Беше на японец, размерите му отговаряха съвсем точно на височината и теглото на Сайго. Подробната аутопсия несъмнено ще открие различия в мускулната тъкан, защото този човек не можеше да притежава физическата подготовка на Сайго. Но това би излязло наяве само ако човек търси различия!

Посегна и обърна главата встрани, втренчи поглед в шията и се зае да я изследва с върховете на пръстите си.

— Ето — промърмори след малко той.

— Какво? — надвеси се над трупа Кроукър. — Вратът му е счупен, при падане от високо това често се случва…

— Не, Лю… Имам предвид начина, по който е счупен този врат. Виждал съм как става това… преди много години. Костите са отсечени сякаш е хирургически скалпел, това не може да стане при никакво падане… Това е „копо“, Лю… Една особена техника, която се използва от нинджите.

— Господи! — смаяно промълви Кроукър. — Убил е човек само за да ни заблуди!

Между него и хладната нощ имаше само една мрежеста врата. Спокоен и отпуснат, той се вслушва ще в тихото съскане на вълните, чиито бели гребени смътно проблясваха в мрака миг преди да се стоварят върху пясъчния бряг. Дишането му неволно се синхронизираше с техния равен ритъм, мислите му се рееха надалеч.

Мислеше за Япония. Мислеше за полковника, за Чонг, за Сайго и най-вече за Юкио.

Всичко вече беше на мястото си. Отмъщението развърза оплетените възли на съдбата и ги подреди според божията воля — умрели така, както се бяха родили.

Отмина и гневът, започнал да бушува в душата му след признанието на Сайго. В съзнанието му изплува онзи странен сън… Жената от него вече не беше без лице. Едва сега успя да проумее напълно страхотната саможертва на Юкио. Можела е да избяга от Сайго винаги когато й хрумне. Но къде щеше да отиде? Разбира се, там, където е сочело сърцето й — до него. „Тогава ти не беше готов, той щеше да те унищожи…“ Така беше казал Фукашиги и беше прав — едва сега Никълъс разбра колко точни са били думите му. Оставайки при Сайго, Юкио е знаела, че контролира поне част от дивата му омраза — все пак тя е при него, а не при Никълъс… Жертвала е живота си за мен — „мигавари ни тацу“…