Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

„Защо така горчиво плачете, госпожо? Какво зло ви е сполетяло? — Една крайно безчестна смърт, господине. Докато не бъде отмъстено за мен, духът му ще витае вечно тук…“

Край, вече няма да витае.

Усети приближаването на Джъстин и потъна в необятен покой. Имаше чувството на човек, който се завръща в каменната си колиба на брега на морето, а над нея се поклащат високите, познати от детинство борове. Топъл бриз полъхна в душата му, ръцете й се прокраднаха около кръста му, устните й проследиха очертанията на врата му. Затвори очи.

— Добре ли си?

— Да, да… — Плътно прилепнали едно до друго, телата им потръпнаха като листата на едно и също клонче. — Колко е синьо морето! По-синьо дори от небето…

— Защото небето се отразява в него. Виждал си как се сливат, нали?

— В теб говори творецът… Виждаш в цветове.

— Но и ти ги виждаш, нали?

— Да, след като ми ги посочи…

Бузата й се долепи до рамото му.

— Мъчно ми е за Док Диърфорт…

— И на мен — прошепна той, без да отмества поглед от морската шир. — Дъщерите му ще са тук всеки момент…

— Сайго сигурно е отишъл да търси баща ми в Джин лейн, но защо е убил Док?

— Не зная — тихо отвърна Никълъс. — Може би го е видял и е станал подозрителен. — Но мислите му бяха далеч, далеч.

По-късно си приготвиха вечеря и седнаха на масата пред къщата. Ветрецът разроши косите й, после ги прибра на една страна като любяща майка и се зае с книжните салфетки по масата. Изтръгна ги изпод приборите и ги запрати далеч сред пясъчните дюни, остави ги, да си починат за миг, а след това ги вдигна високи във въздуха и ги спусна във вълните на прибоя, проблясващи с платинена светлина.

Хванати за ръце, двама млади бавно пристъпваха по мокрия пясък, зад тях оставаха странни, ракообразни следи. Пред тях, обхванат от радостна, възбуда, подтичваше строен ирландски сетер. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха в розово блестящата му козина, езикът му докосваше за миг съскащата по пясъка пяна, той отскачаше назад и весело лаеше.

— Сега искаш ли да се върнеш в Япония? — тихо: попита тя с ръка в неговата.

Той си спомни за офертата на баща й и се усмихна.

— Не. — Облегна се назад в стола, облегалката му леко проскърца — един успокояващ звук, подобен на бръмченето на опънатите въжета на яхта в открито море. — Някой ден ще идем двамата… просто като туристи…

— Ти никога не можеш да бъдеш турист там!

— Но мога да опитам, нали?

На хоризонта се появиха платна на яхти — бели и блестящи, бързащи да се доберат до брега. Ако не беше толкова късно, човек би допуснал, че са част от някаква регата. Някъде надолу по брега долетя тиха музика, после изведнъж прекъсна — вероятно от затръшната врата.

Джъстин се закиска.

— Какво има? — попита той и извърна към нея усмихнатото си лице. Лице на човек, който очаква да чуе забавна история.

— Спомних си как дойде да ме измъкнеш от оная дискотека — отвърна тя, после лицето й изведнъж стана сериозно. — Трябваше да ми разкажеш… — прошепнаха устните й. — Да ми разкажеш всичко…

— Не виждах смисъл да те плаша.

— Щях да се изплаша единствено за теб!

Той се изправи на крака с ръце, дълбоко натикани в джобовете. Една изключително, западна поза.

— Вече всичко свърши, нали? — Гледаше го отдолу нагоре, последните лъчи на залязващото слънце, отразени от водата, огряваха чертите на лицето й, правеха ги гладки и хладни, сякаш светещи със собствена светлина.

— Да — отвърна той и потърка превръзката на ръката си. — Вече всичко свърши.

Обърнат на една страна, той беше почти задрямал, когато Джъстин излезе от банята. Тя се пресегна да изгаси лампата, а на него му се стори, че луната изведнъж е потънала зад линията на хоризонта.

Усети я как се намества в леглото и наглася възглавницата под главата си, в следващия миг топлото й тяло се долепи до него — меката извивка на гърба и ханша й го накара да потръпне сякаш пронизан от електрически ток.

Докато потъваше във вълните на изтощението, обвиващи го като гъста лепкава течност, той отново се замисли за Юкио. Вече си даваше сметка, че любовта му към нея е била равна на страха. Беше привлечен от първичната й сексуалност, тя го караше да бъде безкрайно възбуден при всяка тяхна среща. Но душата му се противеше, а следователно и се страхуваше да признае втората част на създалото се между тях уравнение — а именно и неговата първична сексуалност, не по-малко стихийна от нейната. Фактът, че Юкио беше в състояние да я извади на показ и да се възползва от нея, беше това, от което едновременно се страхуваше и което обичаше.