Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Мисля, че да.

— Аз пък мисля обратното. — Очите й бяха блестящи и просто грееха, въпреки липсата на директна светлина в тях. — Мисля, че просто правя опит да ти кажа, че те обичам.

Ръцете й се оказаха обвити около врата му, макар че той беше готов да се закълне, че не е усетил никакво движение от нейна страна. Нима не бяха отпуснати край тялото й само преди миг? Какво става, господи?

Целувката им беше мигновение, което не можеше да се вмести нито във времето, нито в пространството. Устните им се разделиха едва когато и двамата почувстваха, че са останали без дъх, а същият този дъх висеше между тях като малко облаче кондензирана пара в студеното зимно утро.

После понесоха саковете си към паянтовата дървена кабинка, в която продаваха билети за ферибота. Беше истинска кутийка, над извятото като дъга гише липсваше стъклото, отвътре лъхаше мъртвешки студ.

Едно петнайсет-шестнайсет годишно момче пое железопътните билети от ръката на Никълъс, продупчи ги на няколко места, удари им по един печат и им ги върна.

— Следващият ферибот тръгва след седем минути — предупреди ги то. Дори тук, в това забравено от бога градче, хората притежаваха характерната за цяла Япония акуратност.

Докато се отделяха от пристана, Юкио се държеше необичайно, кротко. Но с излизането в открито море се върна и нейната жизненост.

— Може би в градския театър ще има някое ново представление — весело подхвърли тя. — Или пък ездитни коне. Можем да яздим цял следобед и някъде да си направим пикник…

Но в душата на Никълъс продължаваше да се гнезди безпокойство.

Шимоносеки бавно се стопяваше в далечината, бялата пенеста следа на ферибота сякаш изтриваше контурите му от пейзажа. Подредени като ескадрила в боен полет, над главите им грациозно се носеха гларуси, въздухът ехтеше от загриженото им грачене.

Минаха край две рибарски лодки, които дрейфуваха сред вълните. По мачтите им бяха окачени черни мрежи — сякаш някой побъркан беше решил, че може да замести с тях платната. На борда на едната изскочи момче и развълнувано замаха е ръка по посока на огромния ферибот, но никой от хората на палубата не си направи труда да му отвърне.

Очите на Никълъс леко се извърнаха по посока на. Юкио и тайно започнаха да я наблюдават. Главата беше отметната силно назад, сякаш искаше да улови бледите лъчи на слънцето с цялото си лице. Косата й — черно гарваново, крило, се вееше волно встрани. Вирнатата й брадичка подчертаваше още повече нежната линия на дългата й шия. Гърдите и изглеждаха твърди дори и под, дрехите. Не знаеше дали това е плод на въображението му или действително го вижда, но той имаше чувството, че меко очертаните й зърна са, изскочили от сутиена.

— Защо Сацугай се страхува от полковника? — изведнъж попита тя, а вятърът поде думите й и ги захвърли извън борда на ферибота, към рибарските лодки, превърнали се вече в черни и едва забележими точици. За миг той си помисли, че не е чул добре, после поклати глава:

— Никога не съм знаел за това.

Тя се извърна към него и изпитателно го погледна:

— Ами да, разбира се… Сега ще кажеш, че не си го забелязал, нали? Предполагам, че не би трябвало да съм изненадана… Все пак аз съм живяла покрай него доста повече от теб…

— Те постоянно спорят — рече Никълъс, облегна се на парапета и се надвеси навън.

— Не прави това — рече тя и постави ръка на дрехата му. — Ако паднеш, ще трябва да скачам след теб! — Засмя се и добави: — Мразя водата…

— Мразиш я като влаковете, така ли?

— Повече. Нямам нищо против да съм близо до нея, дори ми харесва. Но изпитвам ужас от вълните и подводните течения…

— Що се отнася до Сацугай — започна Никълъс, — зная само това, че двамата с баща ми са от двете страни на барикадата. В политически смисъл, разбира се. И именно поради това спорят. Но нищо повече.

— Мислиш ли, че биха поддържали контакти помежду си, ако не бяха Итами и майка ти?

Той сведе поглед към водата, по която пробягваха тъмни и светли отблясъци.

— Не, едва ли…

— Точно така. Аз познавам добре Сацугай и мога да ти кажа, че омразата му е породена единствено от страх. А той не е човек, който се плаши лесно… С каквото и да го държи полковникът, то трябва да е наистина страшно!

— Мисля, че не е нищо особено — като член на дзайбацу Сацугай е бил заподозрян във военни престъпления… Това е станало непосредствено след войната, когато американците са се заели да разбият традиционните семейни структури на всички по-влиятелни дзайбацу… Баща ми се е застъпил за Сацугай. Не зная подробности, но мисля, че това е тежко бреме за човек като него.