Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Стояха неподвижно, скрити в сянката на някакъв вход. Улицата беше тиха, по настилката й нарядко отекваха стъпките на самотни минувачи.

— Какво чакаш?

— Тихо! — просъска Никълъс и продължи да брои: дванайсет, тринайсет, четиринайсет…

Иззад ъгъла се появи млада двойка, Никълъс хвърли един къс, но изпитателен поглед към мъжа, после отново насочи вниманието си към вратата на рибарския магазин, зад която преди миг беше изчезнал Сайго, Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… Когато стигна до Трийсет и всичко остана непроменено, той хвана Юкио за ръката и двамата пресякоха улицата.

Някъде във вътрешността на магазинчето звънна камбанка. Беше тясно, с гол дъсчен под, край стените бяха наредени стъклени аквариуми е различни размери и форми. Само един-два бяха празни, с потъмнели от прах стени.

Слаб, съсухрен от годините мъж с кожа, по-сива от вчерашната мъгла, беше седнал на висок дървен стол пред рафт, претъпкан е филтри, навити на руло найлонови пликчета и кутии е храна за рибки. В магазинчето нямаше никого.

— Имате ли заден изход? — попита го Никълъс.

— А? — стреснато вдигна глава мъжът. Имаме, но…

Следван на крачка от Юкио, Никълъс вече го беше отминал, прекоси някакво тъмно коридорче и изскочи навън през незаключената задна врата. Озоваха се на мрачна и тясна пътечка, покрита с тухли. Тя водеше в една-единствена посока, всички останали бяха препречени от високи влажни стени.

Ускориха крачка и скоро зърнаха гърба на Сайго, вече на цяла пресечка разстояние. Един-два пъти се обърна и двамата е Юкио се залепяха за стените. После изчезна и Никълъс се изпоти при мисълта, че го е изгубил окончателно. Добре съзнаваше, че втори шанс няма да има. Все пак извадиха късмет — видяха високата му фигура сред тълпата около някаква будка за вестници. Стърчеше сред хората без никакъв опит за прикриване. Или е случайно, или е част от някакъв сложен маньовър, помисли си Никълъс. Нямаше как да разбере това, но въпросът си стоеше с цялата си тежест: Защо Сайго изобщо предприема предпазни мерки? Защо не иска да бъде проследен?

Над главите им блестеше синкавият диск на луната, огромен като книжен фенер, предвестник на първия сняг. Облаците бяха плоски и релефни. Светлината постоянно се променяше и Никълъс беше принуден час по час да спира, за да определя разстоянието, което ги делеше от тъмната фигура, забързана в далечината пред тях.

В един миг Сайго отново се обърна, белотата и лицето му проблесна под лунните лъчи. Никълъс рязко дръпна Юкио в някакъв вход. До слуха му долиташе ускореното й дишане, примесено с тежките удари на собственото му сърце.

Силуетът на Сайго бързо се смаляваше в далечината, Никълъс грабна ръката на Юкио и я задърпа след себе си. В резултат успя да зърне фигурата на Сайго точно в момента, в който тя се шмугваше във входа на някаква порутена дървена постройка със стръмен покрив и без никакви прозорци. Стопи се в нея без следа като нощен звяр.

Дишайки тежко, Никълъс задържа Юкио в сянката на някакъв вход, изчака няколко секунди и промърмори:

— Сега!

Двамата хукнаха да пресичат платното на улицата.

Нищо по фасадата не подсказваше за предназначението на тази сграда, нямаше дори звънец. Вратата беше желязна, боядисана е яркочервена боя. Той сграбчи месинговата топка на бравата, сигурен че ще е заключено, но тя се завъртя и вратата се отвори.

Озоваха се в просторно голо помещение, лишено от таван в обикновения смисъл на думата. Широка желязна стълба от заводски тип водеше някъде нагоре, на партерния етаж нямаше никакви врати. Скоро откриха, че положението е същото и на първия етаж — отвсякъде ги обграждаше празно пространство.

Сградата беше тиха, с изключение на някаква странна вибрация, излъчваща се сякаш направо от гредите, с които беше покрит подът на отделните етажи.

Едва на третия откриха врата, заключена с тежък катинар. Въздухът беше прашен и Юкио не успя да задържи кашлянето си.

Странно чувство ги обземаше сред тези стени. То не беше само обичайното неудобство от нахлуване в чуждо място. Не, беше далеч по-неприятно и свързано с онази противна празнота в стомаха, която вероятно се появява, когато човек се озове посред нощ в къща, обитавана от духове.

— Искам да се махам оттук! — прошепна в ухото му Юкио и го подръпна за ръката.

— Тихо! — отвърна едва доловимо той и бавно се насочи към затворената врата. Стори му се, че… Да, точно така. Светлината беше толкова слаба, че не можеше да бъде сигурен, но сега вече го виждаше съвсем ясно. В центъра на вратата беше изрисуван с черен туш кръг, запълнен с девет черни звезди. Те от своя страна обкръжаваха йероглифа комусо.