Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Точно така. Сацугай се гордее, че никому нищо не дължи, а сега е далеч по-могъщ, отколкото по време на войната. — Тя тръсна глава и добави: — Едва сега разбирам, че това се дължи отчасти и на полковника…

— Кръвната връзка, семейните отношения — майка ми е луда за тях… Политиката е нещо второстепенно за нея. Като изключим баща ми и мен, Итами е единствената й роднина, двете с нея биха направили всичко една за друга…

Навлязоха в облак влажна мъгла и изведнъж стана студено. Басовата сирена: на ферибота започна да свири: на равни интервали, тъжна и прегракнала. Гларусите бяха изчезнали, трудно се виждаше дори водата край борда. Сякаш се плъзгаха сред облаците, отвсякъде ги обгръщаше плътен слой белота. Мъглата погълна, дори и вятъра, нищо наоколо не помръдваш. Приглушени и странни, от другата страна на палубата полетяха сподавени човешки гласове. Никълъс имаше чувството, че те се носят направо от водата на широкия и неизмеримо дълбок пролив.

Сушата изведнъж изскочи от плътната бяла пелена, която ги обгръщаше. С лек тласък фериботът се долепи до пристана. Как ли е намерил пътя този капитан, зачуди се Никълъс. До слуха му долиташе поскърцването на коловете из пристана, после всички шумове бяха погълнати, от истеричен кучешки лай.

Имаше чувството, че пътуването с влак до Кумамото никога няма да свърши, макар на практика то да беше съвсем малка част от цялото им пътешествие. Вероятно и мъглата допринасяше за това, но душата му се изпълни с нетърпение. Искаше час по-скоро да разбере какво е привлякло Сайго чак дотук. Канзацу беше сериозно разтревожен от този факт, но Никълъс едва сега си даде сметка за това. Сенсеят никога не би заговорил на тази тема, ако няма сериозно основание да го стори. Но какво толкова тревожно има в посещенията на Сайго тук? И защо от това трябва да се безпокои именно Канзацу? Докато пресичаха остров Кюшю, тези въпроси не преставаха да се блъскат в съзнанието му, с цялата си душа искаше да намери отговорите им — едно съвсем неосъществимо желание, разбира се. „На практика всяко желание е безполезно, повтаряше му Чонг. Ако искаш нещо достатъчно силно, просто трябва да го направиш. Онези, който седят и си мечтаят, нищо не постигат.“

Изведнъж усети как в душата му се надига отвращение към европейската половина на собствената му природа. Въпреки това чувство, знаеше че именно това е половината, изпълнена с вълнения, енергия и мечти, към които неизбежно трябва да се добави и известно количество нетърпение и непостоянство. Накратко казано, именно тя го правеше различен от хората наоколо.

Както обикновено, Юкио бе обхваната от сладострастна тръпка, за която несъмнено допринесе и съвсем празният вагон. Тя вдигна пола и се настани в скута му, постигайки с лекота, горещата тръпка на възбудата. Вагонът подскачаше я се друсаше толкова силно, че не им беше необходимо да правят никакви допълнителни движения.

Без съмнение, през средновековието град Кумамото е бил доминиран от внушителната каменна крепост, издигаща се на кафеникавия хълм, който пролетно време положително се покриви с буйна зеленина. Но в днешните модерни времена, макар и все още внушителна, тя изглеждаше някак засенчена от големия, завод, проснал снага в долината. Дузината му високи комини пронизваха, небето като грозни пръсти. През следобеда, в който Никълъс и Юкио слязоха от обвития в пара влак, техните върхове се губеха в мъглата и те изглеждаха така, сякаш някой им беше надянал ръкавици.

Самият град обаче съвсем не изглеждаше толкова модерен, колкото своята нова придобивка. Почти никъде не личеше европейската ерозия, двамата видяха повече традиционни японски носии откъдето и да било другаде. Дори през мъглата, която най-сетне беше започнала да се разрежда, ясно личеше планинският профил на местността. Тъмни грамади се извисяваха от всички страни и долината се прорязваше от онези рязко разграничени потоци на светлината и сянката, които човек наблюдава от самолет, летящ високо над облаците.

Ангажираха стаи в един хотел, разположен на Улицата на борците.

— Оттук — рече широко усмихнатият собственик, отворил вратите на стаите им — ще имате великолепна гледка към планината Асол. — Остави саковете им на пода и се приближи до прозореца: — За тази цел ще ви трябва ясен ден, разбира се, но мисля, че още утре ще можете да видите ако не всичките пет върха, то поне Накадаке. — Обърна се е лице към тях и добави, като потриваше ръце: — Той е действащ вулкан, и над него винаги се извива дим… А време като днешното имаме, когато вятърът духа по посока на града… — Приближи вратата и посегна към бравата: — Когато изригне, всичко наоколо се покрива с пепел и пемза, небето е толкова тъмно, сякаш е настъпила вечна нощ… Представяте ли си? — Езикът му млясна в горната част на небцето: — Но аз не се оплаквам. Благодарение на планината Асо тук всяка година е пълно е туристи… а какво съм аз без туристите? — Никълъс му даде бакшиш и той вдървено се поклони: — Ще направя всичко възможно престоят ви да бъде приятен.