Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Появиха се няколко души, очевидно обслужващият персонал на влака, качиха се вътре и композицията бавно се размърда. Придвижи се на стотина метра по-нататък и спря върху някакъв огромен метален диск. Той се завъртя с поскърцване на сто и осемдесет градуса, влакът слезе от него и спря в противоположния край на перона, обърнат на север и готов да поеме обратния път към Осака.

Нямаше какво повече да гледат и се отдалечиха. Небето беше съвсем бяло, слънчевите лъчи се разсейваха във влажния въздух далеч преди да стигнат до земята. Бяха съвсем близо до пристанището, Никълъс успя да долови силуетите на няколко бели платна — рибарски лодки внимателно маневрираха и се отдалечаваха от пристана. Срещу тях, скрити далеч в мъглата, се простираха безкрайните низини на азиатското крайбрежие — Никълъс знаеше това.

Стигнаха брега и на него му се стори, че долавя очертанията на кафеникавите хълмове, с които в южна посока се простираше провинцията Бунзен, оттатък тесния пролив, на остров Кюшю.

— Колко е спокойно тук — рече Юкио и се протегна като котка. — Колко е различно от Токио, Осака, а дори и от Киото… Сякаш войната никога не е стигала дотук, да не говорим за индустриализацията… Сигурно сме обратно в седемнайсети век!

— И наоколо е пълно със самураи и техните любими, а?

— Имам чувството, че се намирам накрая на света — пое си дълбоко въздух тя. — Или в самото му начало… — После се обърна към него и тънките и пръсти обвиха китката му. Той остана изненадан от това докосване, напълно лишено от сексуално привличане. Въздухът тежеше от острата миризма на сушена риба, която покриваше ноздрите им като дебел пласт боя. Сред навъсеното, почти невидимо от мъглата небе, кръжаха огромни сиви гларуси с розови коремчета и надаваха тъжни крясъци.

— Защо не останем тук, Никълъс?

— Тук?

Тя кимна с глава, съвсем по детски.

— Да, точно тук. И защо не? Сред тази идилия забравяш за света, можем да обърнем гръб на всичко, да бъдем свободни, да започнем нов живот! Сякаш сме се родили отново — без болка и без грях… — Той я погледна, чувствайки как се стягат тънките й пръсти около китката, му. — Моля те! Хайде да останем тук! Какво в Кумамото може да се сравни с това? Имаш мен, край нас е морето… Можем да вземем платноходка и да отплаваме в океана, да стигнем дори до континента отсреща. Не е чак толкова далеч, няма да пътуваме дълго. А после…

— Престани, Юкио — прекъсна я той. — Не можеш да мислиш по този начин, трябва да си реалистка…

— Реалистка ли? — извика тя. — А каква мислиш, че съм в момента? — Ръката й се стрелна на север, към посоката, от която бяха дошли: — Там нищо не ме задържа! Там няма любов, няма живот! А какво ме чака на юг, в Кумамото? Сайго и проклетите му тайни! Не искам да имам нищо общо с това, изпитвам ужас от него!

Минаха край уличен продавач, полускрит в мъглата. Никълъс се откъсна от кея, върна се няколко крачки назад и купи две малки чашки с тофу, покрито с лепкава кафеникава глазура. Подаде й едната, в средата й беше забодена малка дървена лъжичка.

Тя изгледа сладкиша, после очите й се вдигнаха към лицето му.

— Какво ти става? — попита го учудено. Внезапен порив на вятъра, натежал от влажното плодородие на морето, разроши дългата й коса. Тя рязко я отметна от лицето си, няколко косъмчета останаха залепени за влажните краища на устата й, останалото се вееше зад нея като тъмен зимен шал. — Отнасяш се е мен като с дете, купуваш ми сладко, сякаш току-що съм се събудила от кошмарен сън! — Перна хартиената чашка от протегнатата му длан и тя шльопна на земята — една безформена купчинка в кафяво и бяло. — Това, което изпитвам в момента няма да отмине, независимо от твоите предположения! Вечер си лягам, а сутрин се събуждам с надеждата, че наистина всичко е било сън. Но не е, нима не виждаш това? — Той отново тръгна и тя го последва: — Моля те, Никълъс! — Тялото й беше леко приведено, срещу вятъра или срещу чувствата, които я вълнуваха. А може би и срещу двете. — Моля те от сърце! Нека останем тук, не искам да се прехвърляме оттатък, в Кюшю!

— Но защо? Когато настояваше да дойдеш с мен, ти знаеше къде отиваме. Какво си въобразяваше, че ще се случи?

— Не зная — призна си тя е немощен глас. — Не можех да предвиждам всичко, в това отношение не съм като теб. Не мога да кроя планове, никога не зная какво ще направя и как ще се чувствам… Не съм обмислила в подробности това пътуване, просто исках да бъда с теб… — Ръката й се стрелна по посока на устата, очите й се изцъклиха, тялото й рязко се извъртя по-далеч от него и се прегъна на две.