Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Но откъде е можел да знае това? — попита Никълъс. — По онова време дори американците не са имали никаква представа за последиците от своя проект „Манхатън“.

— И аз често си задавах този въпрос — бавно кимна старецът. — Задавам си го непрекъснато след онзи кошмарен ден през август, когато стоях на планинския връх, земята под краката ми се тресеше, небето пламна в ярък пожар, а горещият вятър брулеше лицето ми… Откъде е можел да знае това?

— И какъв е отговорът?

Старецът ги погледна и по лицето му се появи бледа усмивка:

— Няма отговор, приятелю.

Влакът се спускаше по стръмен наклон, спирачките пронизително заскърцаха. Сред течението, предизвикано от скоростта, се въртяха сажди. Старецът се изправи, прибра дългите си ръце към корема, ноктите им проблясваха като полупрозрачни пръчици за хранене. Направи им дълбок поклон, после тихо промърмори:

— Наближава моята гара, време е да се приготвя.

— Хей, почакайте! — извика Никълъс, Желанието му да научи нещо повече за тази странна история беше толкова силно, че той неволно пренебрегна почтителния тон, задължителен за всеки добре възпитан младеж при отношенията му по-възрастен човек. Но това се оказа без значение, тъй като старецът вече беше далеч, кимоното му за миг се мярна в дъното на вагона, после влакът забави ход и спря и всичко потъна в облак бяла пара.

Никълъс се върна на мястото си до Юкио и огорчено поклати глава:

— Закъснях.

Влакът скоро потегли и набра скорост към крайната цел на пътуването им — град Шимоносеки. Във вагона беше тихо, дори Юкио мълчеше. Гледаше в ръцете си, докато погледът на Никълъс се рееше навън.

Нощта пламтеше. Минаваха в близост до някой от южните градове — не можеше да определи точно кой, — които бяха превърнати в сателити на огромната петролна рафинерия. Пламъците се издигаха към небето, после изчезваха само за да се появят миг по-късно отново. Сякаш наблюдаваше отблизо короната на слънцето, около която огънят играеше своя дяволски танц. Това място трудно можеше да бъде възприето като място за работа и живот на хора — толкова опустошено и нечовешко изглеждаше. Като пещера, от която няма изход. Влакът се движеше през него в продължение на километри, най-сетне сред призрачните пожари на запалените газове изникна главната сграда на рафинерията — черна грамада на фона на прорязваното от пушек и пурпурни кинжали небе.

— Какво мислиш за разказа на стареца? — попита Юкио.

— Какво? — стреснато се обърна той.

— Старецът… Повярва ли му?

По неизвестни причини в съзнанието му изплува споменът за Со Пенг.

— Да — отвърна той. — Повярвах му.

— А аз не — отсече тя и кръстоса крак върху крак, съвсем по американски. — Такова нещо не може да се случи. Животът никога не предлага подобна ситуация.

Пренощуваха в Шимоносеки — толкова близо до водата, че можеха да я чуват, макар и да не я виждаха от гъстата мъгла, разстлала се ниско по земята. Тъжно виеха корабни сирени, някак тайнствено усилени от нощния въздух.

Тя беше положила глава върху голите му гърди, гарвановата й коса се беше пръснала върху бледата му кожа. Той не можеше да заспи, върховете на пръстите му усещаха ритмичното й дишане, гръдният му кош — тежестта на тялото й. Продължаваше да се пита какво е това у нея, което толкова силно го привлича. Не можеше да разбере дори защо толкова много иска да го узнае.

Юкио се размърда — една неразделна частица от него.

— Какво има? — попита я той.

— Нищо — тихо промърмори тя. — Просто си спомних една приказка, която ми разказваше мама. Само нея си опомням… Искаш ли да я чуеш?

— Да.

— Добре, слушай. Имало едно време една жена. Тя живеела в един замък в Року Но Мия. И до днес никой не знае къде се намира тази страна… поне така казваше мама. Както и да е, след като родителите й умрели, момичето било отгледано от дойка, всичко й било осигурено и след време се превърнала в красива млада жена.

Един ден я представили на някакъв мъж, който започнал да посещава замъка всяка вечер. Тя се стараела да го забавлява постепенно сред стените на дома й се установила празнична атмосфера. Но по време на дългите следобеди жената била сама. Разхождала се из градините на замъка и мислела за силата на съдбата, съзнавала, че щастието й зависи от онзи мъж. Свивала рамене и леко се усмихвала срещу слънцето.

Нощем лежала будна до своя любовник, без да изпитва нито радост, нито мъка. Задоволството й постепенно отлитало.