Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Погледна ги с блестящите си ясни очи и леко кимна за поздрав, ръцете му останаха скрити в дългите ръкави на официалната роба.

Малко по-късно влакът се разклати и бавно потегли. С напускането на гарата се засили и чувството им за потиснатост. Сякаш въздухът навън беше изсмукан от гигантски компресор и отвореха ли прозореца, щеше да ги обгърне вакуум. Вероятно такова би било усещането на човек, попаднал на чужда планета.

Никълъс усети как кожата му настръхва, а очите му неволно се насочиха нагоре, към ясното порцеланово небе. Беше сигурен, че чува тежкия тътен на самолетни двигатели.

Влакът бавно се промъкваше през града. За миг на хоризонта се мярна оголеният скелет на старата обсерватория, оставена непокътната от 1945 година насам. Над него летяха чайки, но нито една не кацаше върху обгорената и отдавна изстинала конструкция. Може би, въпреки годините те все още усещаха невъобразимата жега, излъчвана от разтопения метал, все още чувстваха как ги обгръща радиацията, отдавна отложила се в костите им и оставила своя отпечатък в рода им за десетилетия напред.

— Искаш ли да ме опознаеш истински? — прошепна в ухото му Юкио, докато очите им се хлъзгаха по единствения паметник, напомнящ за трагедията, разиграла се тук преди толкова малко и едновременно с това толкова много години. — Ето, всичко е пред очите ти… Това съм аз, ако можеш да ме видиш отвътре. Една огромна пустош, оградена от гол обгорял скелет…

Колко лесно става сълзливо-сантиментална и се извърта на сто и осемдесет градуса от обичайното си нагло поведение, помисли си Никълъс. После си даде сметка, че именно тази двойственост най-много го привлича у нея, че нито за миг не е успял да приеме преднамерената й простовата прозрачност. Чувстваше, че прави това за самозащита, вероятно последната й преграда срещу враждебния свят… И едновременно с това продължаваше да се пита каква е тази непозната територия, която лежи отвъд високия каменен зид, издиган толкова вещо от младата жена.

Хирошима остана далеч назад, по небето заплуваха странни продълговати облаци, извиращи сякаш направо от земните недра.

— Моля за извинение — проговори старецът насреща им. — Извинете ме за нахалството, но не мога да не се запитам…

Млъкна и това принуди Никълъс любезно да подхвърли:

— Какво, моля?

— Дали някога сте били в Хирошима…

— Не — отвърна Никълъс, а Юкио мълчаливо поклати глава.

— И аз така си помислих — продължи старецът. — При всички случаи сте твърде млади, за да помните стария град, за да сте го виждали такъв, какъвто беше преди унищожението…

— А вие виждали ли сте го? — попита Юкио.

— О, да — усмихна се старецът и бръчките му изведнъж се разпръснаха. — Хирошима беше моят дом. Някога, много отдавна… Сякаш в предишния ми живот. — Усмивката му стана още по-широка: — И в голяма степен това наистина е така…

— Къде бяхте по време на нещастието? — попита Никълъс.

— Далеч в планината — отвърна възрастният мъж и замислено кимна с глава: — Да, далеч и в пълна безопасност от огненото кълбо… На километри от него дърветата се разтресоха, а земята тръпнеше в конвулсии. Никога не бях виждал подобно нещо… Рана, дълбока рана в снагата на вселената… Рана, отиваща далеч отвъд смъртта на хора и животни, а дори и на цялата цивилизация…

Никълъс искаше да научи повече за тази страшна рана, но с изненада откри, че му е трудно да говори. Устата му изведнъж пресъхна. Очите му не се отделяха от лицето на стареца.

— Имали сте късмет, че не сте бил в града, когато е паднала бомбата — рече Юкио.

— Късмет ли? — погледна я той така, сякаш му предлагаха да опита месото на непозната птица. — Не зная. Може би късмет е модерният еквивалент на онова състояние, макар че едва ли е най-подходящият… Според мен това беше карма. Знаете ли, в навечерието на войната бях в чужбина… През онези години бях търговец и често пътувах до континента. Най-вече до Шанхай, където въртях по-голямата част от бизнеса си. — За пръв път ръцете му се подадоха от ръкавите и Никълъс веднага забеляза необичайно дългите му нокти. Бяха безупречно поддържани, блестящи от безцветен лак. Старецът забеляза погледа му и поясни: — Превземка, която наследих от китайските мандарини… Търгувах предимно с тях, мнозина ми бяха добри приятели… Вече не ги забелязвам, отдавна съм им свикнал… Има и далеч по-дълги… — Настани се удобно върху седалката и започна да говори така, сякаш разказваше приказка на внучетата си. Гласът му беше забележителен — властен и едновременно с това топъл, обработен и приковаващ вниманието, като на щатен лектор. — Един уикенд, след като приключихме с деловите разговори, решихме да отидем в провинцията за малка почивка. Не знаех какво да очаквам, тъй като тези хора, освен че бяха китайци, бяха и мандарини — а те са известни с доста особените си вкусове. Но в бизнеса човек е длъжен да проявява космополитично мислене, особено когато става въпрос за личните вкусове и предпочитания на клиента. Да, аз мисля, че при подобни контакти няма място за традиционализъм. Стотици култури имат място под слънцето, нима някой може да каже коя от тях е наистина всеобхватна? — Той сви крехките си раменна: — Аз поне не мога.