Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Защо? — обърна се в леглото той.

— Защото не мога да имам светли очи — отвърна с въздишка тя и леко нацупи чувствените си устни. — В Киото съм виждала френски и американски момичета с къси коси и сини очи. Странно, но аз винаги съм мечтала да имам не сини, а зелени очи… като изумруди.

— Защо мислиш за това?

— Именно по този начин разбирам колко малко се харесвам — отвърна тя, взе ръката му и я насочи към топлата хралупа между краката си. — Ей това е единственото нещо, което има значение. Това и нищо друго.

— Не — възрази той и отдръпна пръстите си. — Това изобщо няма значение.

Тя се обърна на една страна и дяволито се усмихна?

— Никак?

— Е, добре — засмя се той. — Има известно значение. — Надигна се леко и се надвеси над нея. В полумрака кожата й изглеждаше съвсем бледа, а гъстата й коса приличаше на тъмна гора. — Виж какво ще ти кажа, Юкио… Беше ми интересна още преди да танцуваме оная вечер…

— Преди да…

— Преди да се отъркаш в тялото ми.

Тя протегна ръка и леко погали гърдите му. Едно мускулче потрепна и той усети познатото стягане в стомаха си. Сякаш ръката й мачкаше дробовете му и не им позволяваше да дишат. Почувства се така, както вероятно се чувства астматик в мъгливо време.

— Какво има? — попита тя в секундата, в която той рязко се надигна и седна на ръба на леглото. — От какво се страхуваш? — Надигна се и погледът й го прониза: — От мен ли се страхуваш, Никълъс?

— Не зная — отчаяно промълви той. Именно това беше проблемът.

Напуснаха Осака със стар предвоенен влак, който, макар и безупречно чист, беше далеч от експреса, с които бяха пристигнали.

Вагонът тракаше и поскърцваше, на места заплашително се накланяше и подскачаше, но всичко това му действаше успокоително. Мислите му постоянно се връщаха към театралното представление, по-скоро към представлението на Юкио. Нима е нимфоманка, запита се той. И как би могъл да го установи? Не познаваше клиничните описания на подобно състояние. Нима всяка ненаситна жена е нимфоманка? Толкова ли е лесно да се дефинира подобно състояние? Той не беше в състояние да каже дори дали Юкио е ненаситна. Можеше да утоли нейния сексуален глад, макар и с цената на много усилия. Но какво от това, дори и да е нимфоманка? Има ли някакво значение за него?

Изключи присъствието й и се загледа през прозореца. Трак-трак… Някакъв пътник, който се придвижваше по коридора, почти се стовари отгоре й при едно по-рязко полюшване. Тук планинските склонове се спускаха стръмно надолу, отстъпвайки място на равното поле, осеяно с полунаводнени оризища. Стори му се, че в далечината вижда стадо добитък, замръзнало неподвижно на място. След по-малко от час железният път ще се извие на югоизток и ще се насочи към морето.

Денят беше хубав, ярките слънчеви лъчи изсушаваха последните бели парцали на сутрешната мъгла, стелеща се ниско над земята.

Далеч назад беше останал Кобе — най-оживеното японско пристанище след Йокохама. Морето около него беше задръстено от кораби, а чужденците вече надхвърляха една четвърт от населението му.

Достатъчно далеч сме оттам, помисли си Никълъс. Не обичаше тези стриктно делови райони, които, подобно на част от токийския център, го караха да се чувства нервен. Такива бяха и летищата — навсякъде по света те са едни и същи, в тях езикът, а дори и националната принадлежност престават да имат значение. Винаги се чувстваше загубен на подобни места — не можеше да се отърве от усещането, че не знае къде, в коя част на света се намира… Железопътните гари са нещо друго. Много рядко си приличат помежду си и този старовремски индивидуализъм му действаше успокоително. Освен това през прозорците на влака човек вижда далеч повече неща от сивите облаци, които се точат като космите от брадата на старец и в един момент се стопяват без следа… Какво крепи проклетият сандък там горе, да го вземат дяволите?

Откъсна поглед от прорязаната със синори земя и огледа вътрешността на вагона. И пътниците в този влак бяха по-различни. Последният бизнесмен беше слязъл в Кобе, вече всички наоколо бяха хора на земята. Мъж със сини дрехи и груби обуща беше кръстосал върху корема мазолестите си ръце, краката му бяха изпружени напред и кръстосани в глезените, брадичката му опираше в гърдите. Косата му беше бяла и късо подстригана, мустаците му — твърди и черни. Вероятно ратай, който се прибира у дома. Отсреща кротко спеше дебелана в розово-бяло кимоно, от отворената й уста излизаше равномерно подсвиркване. До нея бяха струпани пакети, увити в кафява амбалажна хартия, отвъд тях две хлапета с европейски дрехи клечаха с лакти върху седалката и правеха муцунки на преминаващите през вагона пътници.