Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— … отзад.

— Какво?

— Не чуваш ли какво ти говоря, Никълъс?

— Не, извинявай. Мислех си за театъра бунраку.

— А може би за начина, по който те изпразних, а? — засмя се тя.

— Не разбирам какво те кара да говориш като моряк! — рече той. — Защо например казваш „ебане“ вместо „любов“?

— Защото „ебане“ е точно това, което имам предвид — сериозно отвърна тя. — Нима някога си „правил любов“, Никълъс? Разкажи ми как изглежда това.

— Правя любов с теб.

— Какви ги дрънкаш? Ние двамата се ебем като зайци!

— И през ум не ми минава, че точно това правиш с мен!

— Така ли? — леко повиши глас тя. — Виж какво ще ти кажа, Никълъс — еба се с теб точно както се еба с всеки друг! Например със Сайго и още куп мъже… Възбуждам се от пръстите му, езика му…

— Стига! — кресна той. — Какво, по дяволите, целиш с всичко това?

Тя се притисна в него и замърка като голяма котка:

— Аз ли? Просто се опитвам да ти развълнувам душицата. Не ми обръщаше внимание и…

— Господи! — изправи се той. — Това ли е начинът? — Мина край нея и е бързи крачки се насочи към края на вагона. Застана на площадката и загледа как следващият вагон подскача и се извива отвъд двете остъклени врати. Господи, нима си въобразява, че ще го възбуди, като му дрънка за предишните си похождения? Каква извратеност. Стана му студено, усети как започва да му се гади. Протегна ръка и се хвана за студеното желязо до вратата.

Вдясно профуча някакво градче и бързо се смали в далечината. Той погледна часовника си и се зае да изчислява скоростта. Трябва да е бил град Курашики. Добре. Всеки момент пред очите му ще се покаже северният край на Сето Найкай, Вътрешното море, което познаваше и обичаше още от дете.

Профучаха през тъмна борова гора, вагонът изведнъж стана мрачен и отблъскващ. После със същата внезапност слънчевите лъчи отново го заляха, гората вдясно рязко свърши и влакът се понесе по висок гол насип. Далеч долу проблясваха водите на Сето Найкай — истинско море от скъпоценни камъни, сред което сякаш танцуваха десет хиляди златни ятагана.

Никълъс гледаше като омагьосан. Стоеше съвсем неподвижен, чувстваше, че част от съзнанието му гледа някакъв непознат филм. Това беше моментът, в който Юкио би могла да го приближи безшумно изотзад, да го прегърне и да каже, че съжалява. Но това не беше кино, в живота рядко стават подобни неща. Защо трябва да ги очаква? Очакваше ги, въпреки всичко… Отчаян романтик, това беше той.

Острови, безброй плоски и лишени от растителност острови бяха пръснати сред водите на Вътрешното море, стигаха чак до далечния хоризонт. Като дете му обясняваха, че тук земята е повече от водата, дали наистина е така? Не можеше да каже, пък и едва ли имаше значение. Терасирани, за да се използва толкова ценната в Япония обработваема земя, те приличаха на сложна плетеница.

Някой ден ще зарежа всичко, ще дойда тук и ще ги обиколя всичките, помисли си той. Ще помагам на хората в тежката им работа, ще се храня и разговарям с тях, никога няма да пренощувам два пъти на един и същи остров. Ако действително сторя това, положително ще умра от старост, преди да съм изпълнил набелязаната цел. Каква прекрасна идея! Да вървиш само напред и никога да не се връщаш! Всеки ден различен от предишния, също и от следващия! Никога няма да се отегча, няма да чувствам умора като сега… Ох, още съм твърде млад, за да се чувствам по този начин, въздъхна вътрешно той. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е нито уморен, нито отегчен. Това просто бяха симптоми, с които прикриваше истинските си чувства, по-скоро само едно от тях.

Страхът.

В Хирошима беше съвсем различно. В залива, над който профучаха като едва забележима струйка дим, лежеше Мияджима, маркирана от величествената оранжево-черна „торий“ — входната арка на храма Ицукушима. Това беше една от най-забележителните гледки на всички острови. Никълъс за пръв път я виждаше на живо, макар че я познаваше отлично от картички и албуми.

Сякаш висеше във въздуха, сякаш се издигаше направо от вълните на прилива като огромен клинообразен йероглиф — символ на древна Япония, предупреждение срещу забравата на миналото.

Влакът остана дълго време на гарата на Хирошима. Около нея се издигаха грозни промишлени сгради, въздухът тежеше от неестествена тишина, готова да се разпадне всеки миг.

Насрещното място, останало празно през целия дълъг следобед, сега се зае от изпит възрастен мъж със сиво-кафяво кимоно. Главата му беше напълно гола, само няколко дълги бели косми висяха от заострената му брадичка. Кожата му, болезнено опъната по скулите, изглеждаше суха и прозрачна като стар пергамент. Под очите и край устата му се беше събрала на сухи торбички, по многобройните й сгъвки и бръчки човек можеше да гадае за годините му така, както се броят пръстените на столетно дърво.