Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Все пак е била страхотно смела жена! Смела и вярна! — гласът на Юкио се превърна в едва доловим шепот: — Обожавам я!

Скритото зад дебелия слой облаци зимно слънце изведнъж се спусна зад хоризонта, сякаш уморено от собствената си тежест. Небето заприлича на сиви панделки, които потрепват върху гърдите на младо момиче, развълнувано от предстоящата среща с любимия. Кратко проблесна тънък златен лъч, хлъзна се по каменните стени, после изчезна.

— Хайде — взе ръката й той. — Напред и нагоре! През 1615 година замъкът Осака е бил възстановен в първоначалния му вид от победителя Токугава — непревземаема според тогавашните представи крепост. Съвсем като представите на Никълъс за собствената му неуязвимост. Но този, по който се разхождаха в момента, беше изграден почти изцяло от стоманобетон и това беше станало още през 1931 година.

Нощ. Цялата улица Дотомбори сияеше. Наблъскана с ресторанти, магазини, кина, вестникарски сергии, нощни клубове и тълпи от хора, тя сякаш беше забранила на мрака да се появява тук. Над всичко доминираха огромни реклами, сменяха се цветове, светваха, угасваха, хвърляха ярки отблясъци по покривите на бавно пълзящите коли. Времето сякаш не съществуваше — ослепителната феерия от цветове и суета не му позволяваше да встъпи в правата си.

Над тях висеше огромен розово-бял омар, под светлината на умело насочените прожектори щипките му изглеждаха страшно съблазнителни, на човек просто му се приискваше да влезе вътре и да се отдаде на кулинарен разгул през цялата нощ.

Вечеряха в ресторантче с блестящо лакирани зелени масички с хромирани ръбове, в които спокойно можеха да се оглеждат. Поискаха сепаре с татами, събуха обувките си и започнаха да се тъпчат със сашими и саке. Господи, толкова възрастни ли изглеждаха? По време на вечерята тя продължи прекъснатата тема за крепостта и нейните обитатели.

— Предполагам, че я обожавам, защото никак не приличам на нея — рече Юкио и с нетрепваща ръка напълни чашите им с оризово вино.

— Какво искаш да кажеш?

Очите й за момент отвърнаха на погледа му, после леко се плъзнаха встрани.

— Не съм вярна, не съм и смела. Аз съм една обикновена японка. — Сви рамене и добави: — Обикновена японска страхливка. Без семейство, без необходимостта да бъде вярна.

— Забравяш чичо си.

— Не — тръсна глава тя и черната й коса мътно проблесна. — Не го забравям и едва ли някога ще мога да го забравя.

— Той е твоето семейство.

— Всичко ли трябва да ти се разяснява? — блеснаха гневно очите й. — Аз мразя Сацугай! Как би се чувствал с чичо, който не те приема, а гледа да те пробута в ръцете на… — млъкна и конвулсивно преглътна сакето в устата си.

Очите му останаха сведени към чинията.

— Един ден ще намериш някого и ще се влюбиш.

— Не притежавам вярност, забрави ли? — промълви тя с лека горчивина. — Родена съм без нея, точно както съм родена и лишена от способността да обичам. За мен това са непознати чувства.

— Защото си въобразяваш, че разполагаш единствено със секса.

— Не разполагам — поправи го тя. — Но това е единственото нещо, което ме прави щастлива.

— А не мислиш ли, че това е така просто, защото не се оценяваш? — вдигна глава той, пресегна се през масата и хвана ръката й. — Не можеш да си представиш, че някой може да те обича… Да те обича като човек, а не заради това, което може да му предложи тялото ти…

— Ти си ненормален! — отвърна тя, но този път не отмести поглед от очите му и ръката й остана в неговата.

— След като предпочиташ това определение…

— Точно така, предпочитам го! Защото не притежавам вярност, наистина не притежавам. Не можеш ли да ме приемеш такава, каквато съм? Няма да успееш да ме промениш.

— Не става въпрос за това. Искам това, което усещам вътре в теб, да излезе на повърхността…

— О, Никълъс! — въздъхна тя и погали с пръст бузата му. — Защо се тормозиш за някакво бъдеще, което никога няма да настъпи? Знае ли човек? След година може да съм мъртва…

— Млъквай! — рязко я прекъсна той. — Не искам да слушам подобни думи от устата ти! Ясно ли е?

— Да — изненадващо покорно отвърна тя, наведе глава и косата й заприлича на черен блестящ водопад. Беше се превърнала в образцова японска съпруга, която се прекланя пред железния авторитет на съпруга си.

— Между другото, кой ти каза, че не си смела? — попита въпреки волята си той. Повече от всичко на света му се искаше да не я разпитва за нищо, а просто да се наведе напред и да целуне полуотворените й устни. Но вече не можеше да се спре: — Помисли какво си преживяла при онези чужди хора… То изисква доста кураж.