Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Никълъс гледаше през вестника, сякаш той беше рентгенов екран. Съвсем ясно си представяше кръглото жълтеникаво лице, покрито с едва видими капчици пот, безупречната снежнобяла яка под него — твърда и колосана, тънката копринена вратовръзка с цвят на нощно небе. Пред него беше живият символ на съвременна Япония, изпълзял с цената на неимоверни усилия от изолацията на каменния век… Странно, но тази изолация хората помнеха много по-ярко от последната война… Колко избирателна и потискащо селективна може да бъде човешката памет! Възприемането на европейското облекло е само една от демонстрациите на стремежа на съвременния японец да преодолее културната бездна, разделяща го от Запада.

Япония вече беше настигнала страните, които й послужиха за следвоенен модел, в момента набираше сили за решителния скок, с който щеше да ги остави далеч зад себе си. Никълъс беше убеден, че не е далеч денят, в който Япония, вече доказала своето икономическо могъщество, ще захвърли западните атрибути и ще се върне към сигурността на традиционното кимоно.

Пътуваха с експреса Токио — Осака. През прозореца вдясно се виждаше просторната равнина на Хоншу, един от главните острови на страната. Вляво беше морето, отблясъците му час по час хвърляха бели зайчета по тавана на вагона. Скоростта почти не се усещаше, аеродинамичната сребърно синя стрела се хлъзгаше безшумно по релсите, вътрешността й беше просторна, чиста и тиха.

Юкио се изправи и главата й се отпусна на удобната облегалка.

— Защо не пренощуваме в Осака? — попита тя, а после извинително добави: — Мразя влаковете.

Идеята не е чак толкова лоша, помисли си Никълъс. Този град се слави с оживен и бляскав нощен живот, а той има огромна нужда от малка почивка.

Вече не помнеше кой от двамата предложи плана по отношение на Сайго, но той се оказа ненужен. Още преди Юкио да тръгне за вечерята в неговия дом и да се опита да надникне в билета му, Никълъс получи официалната покана. Беше написана лично от Сайго и му предлагаше да посети през следващите седмици град на име Кумамото, разположен на остров Кюшю. Както всичко около Сайго, и тази покана трябваше да бъде запазена в тайна.

Никълъс прочете бележката с нарастващо чувство на неприязън, имаше странното усещане, че Сайго някак е успял да проникне в мислите му, едновременно с това не можеше да се отърве от чувството на нетърпеливо очакване, заливащо го като звън на далечни камбани, скрити зад потънали в мъгла хълмове.

„За теб това ще бъде напълно непозната територия, каза му Канзацу. Решението трябва да вземеш сам, Никълъс. Аз не мога да те насоча… Мога само да повторя това, което вече ти казах — тук вече не можеш да се развиваш. Ако търсиш съвършенството, това трябва да стане другаде… В мрак или на светлина, но другаде.“

Смазан от факта, че плановете му се оказаха момчешки фантазии, Никълъс се отдаде на чувството за нещастие и поражение, забравяйки да си зададе въпроса защо го канят на юг. А като капак на всичко Юкио не се отказа от вечерята у Сацугай.

В панорамното стъкло бавно се настани планинската верига, синкавосиня, прорязана от бели потоци сняг, спускащи се от високите върхове като разтопен крем.

Най-южната от трите планински вериги — тази, над която доминираше връх Ширан, опасваше целия огромен остров Хоншу. Къде отивам, запита се Никълъс. Към светлината или в мрака? И има ли това някакво значение?

— А най-много мразя този — продължи Юкио така, сякаш между тях никога не бе съществувал дебелият пласт мълчание. — Широките седалки, блестящият хром на панорамните прозорци — всичко това не означава нищо за мен! Даже е по-лошо, защото е тихо. Не мога да понасям тази тишина! — После направи муцунка и прошепна: — Краката ми изтръпнаха… — До този момент беше седяла върху тях, кръстосала ги на седалката по традиционния начин. Но сега се надигна и ги изпъна насред купето. Вестникът на бизнесмена предупредително прошумоля.

— Добре, съгласен съм — рече Никълъс. Нямаше особени причини да бърза за Кумамото, освен това беше ходил в Осака само веднъж, като дете. Беше му любопитно да види доколко се е променил. Дали ще го позная, запита се той, после бавно поклати глава. Едва ли…

С цялото си тяло усещаше присъствието на Юкио — топла и плътно притисната до него. Не беше сигурен, че постъпва разумно, като я взема със себе си. На практика изобщо не я покани, но след като веднъж реши да приеме предложението на Сайго, вече беше невъзможно да я отпрати. „Нали ти беше този, който ме забърка в цялата каша“, обвинително рече тя, а той изобщо не можеше да си спомни дали това наистина е така. „Няма да е честно, ако не ме вземеш“, тръсна глава тя, решително и едновременно с това — безкрайно чувствено. Дори ядосана, тя продължаваше да излъчва своята магнетична чувственост. „Освен това ще дойда, независимо дали ще пътувам с теб или сама, добави решително тя. Нима си въобразяваш, че можеш да ми се скриеш?“ Едва ли, призна пред себе си той. После, вече отстъпил пред настояванията й, мрачно се замисли. Никой японец не постъпва така. А нима и полковникът се предава по този начин пред Чонг?