Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Не — поклати глава тя. — Поне не сега. — Пръстите й, топли и чувствени, докоснаха ръката му. — За мен предизвикателството е да си остана честна с теб. Това би ме направило щастлива…

В този момент се разнесе приглушен звън и Гелда се насочи към старомодното антре.

— Здравей, миличък — звънна гласът й. — Влизай. Миг по-късно се появи на прага, прегърнала през рамо височко момче с тъмна коса и бадемови очи. Филип. Кроукър се обърна с гръб и отправи поглед към водите на реката. Срещу течението бавно пълзеше баржа, натоварена с боклук, теглеше я малко корабче. Някакъв мъж в спортен екип на бели и червени ивици тичаше за здраве по брега. Размина се с баржата и скоро изчезна. В съзнанието на Кроукър проблясваха кратки светкавици, сякаш от високоскоростна камера. Той и Гелда в леглото, плътно притиснати…

— Какво се е случило с теб, скъпи? — прозвуча зад него гласът й, далечен като пуснат у съседите телевизор. — Лицето ти изглежда ужасно! — Страшно много му се искаше да проведе очаквания телефонен разговор, просто физически усещаше удоволствието да пъхне за двайсет години зад решетката мръсник като Томкин!

— Но какво е станало, миличък? — отново попита Гелда. — Сякаш си се бил с някого!

— Не съм се бил.

— Какво тогава?

— Нищо, паднах…

В далечината се появи платното на яхта. Представяте ли си? Яхта в средата на седмицата! Платното се белееше на фона на патинираните постройки оттатък водната ивица, хлъзгаше се леко и без усилия, като облак по небето… Никакви усилия, само придържаш руля по посока на вятъра, сам си си господар. Гърдите й тежат в ръцете му, устните й леко се разтварят…

— Паднах на тротоара… Спънах се в кофите за боклук…

— Не ме лъжи, Филип! По-добре кажи какво се е случило… Ела да ти сложа малко лед… Така…

Като тикна Томкин в пандиза, ще си дам малко почивка. Ще ида на море, както направи Мелвил, когато изпитваше сърдечни мъки и крещеше срещу всеки… Да, на море, но без никакви рибарски истории… Той не обичаше да лови риба. Може би ще покара яхта… Никога не беше го правил, може би е време да опита… Да опита нея!

— Стана при А Ма… Снощи работих за нея.

— Никога не те е докарвала по този начин.

— Не беше тя. Беше един мъж.

— Мръсно копеле е бил този мъж! Дръж леда известно време така. Забранявам ти да ходиш повече там!

— Но довечера мъжът отново ще е там и тя ме вика…

— Хич не ме интересува какво иска А Ма, няма да ходиш, и толкоз! Ще се оправи и без теб!

— Без мен няма да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжът иска мен. Само така може… може да се изпразни. Нали правилно го казах?

— Господи! Но кой е този мъж?!

— Не зная. Някакъв японец. Много странен… очите му са като камъни… Сякаш е от друг свят…

Кроукър рязко се извърна и лицето му потъмня от притока на кръв.

— Разкажи ми всичко, Филип — бавно и отчетливо продума той, стараейки се да прикрие обзелата го възбуда. — Разкажи ми за този японец с очи като безжизнени камъни.

Кроукър ги чакаше пред недовършения небостъргач, откъм страната на Парк авеню. Едрата му фигура беше небрежно облегната на вратата на колата без отличителни белези; подвижната червена светлина лениво се въртеше на покрива и хвърляше кървави отблясъци в здрача, натежал от влажни изпарения.

Никълъс скочи от лимузината в момента, в който тя се долепи до тротоара. Тръгна с едри крачки към Кроукър, усещайки с гърба си присъствието на Томкин, който изчака шофьорът Том да му отвори тежката врата на колата.

Усещаше ясно и присъствието на живия град наоколо, потънал в синкав здрач. Слънцето беше вече само спомен, но горещината му все още се усещаше по асфалта. Въздухът тежеше от автомобилния смог, дългата редица от бледожълти таксита от двете страни на булеварда приличаше на странен керван, промушващ се под тунела, над който се издигаше островърхата кула на Хелмоли Билдинг.

— Как е твоят шеф? — попита Кроукър. Гласът му беше груб и остър, погледът му беше втренчен някъде зад дясното рамо на Никълъс.

— Стига, Лю — рече Никълъс, чувствайки как напрежението му се засилва. — Забрави за…

— Късно е, приятел, твърде късно — поклати глава Кроукър.

— Виждам, че все още патрулирате из улиците, лейтенант — разнесе се зад гърба му гласът на Томкин. — Пазите Ню Йорк, а? — Саркастичната нотка в гласа му се долавяше съвсем ясно.

— Този град продължава да е опасен за някои хора — натъртено отвърна Кроукър.

— Това пък какво означава, по дяволите?