Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Можете сам да си отговорите, Томкин.

— Не обичам прикритите заплахи, лейтенант. Може би трябва пак да си поговоря с началника на полицията…

— Знаех си, че това сте вие, мръсен…

— Ще видим още колко време ще бъдете лейтенант! — прекъсна го остро богаташът.

— Аз пък си мисля, че честичко ще се срещаме, тъй като случаят, за който сте наел Никълъс, е възложен именно на мен!

— Какво?

По лицето на Кроукър подскачаха светлините и сенките на преминаващите коли, но въпреки това ясно пролича злорадата му усмивка. Томкин пък беше покрит целият в червено от стоповете на някакъв автобус.

— Господи! Няма да позволя отново да ми виснете на врата! — изпъшка той.

— Нищо не можете да направите. Страхувам се, че заповедта дойде директно от комисаря… а дори и вие не сте в състояние да я промените! Би станал за смях, ако ви се подчини!

— Господи, нима още трябва да ви търпя? Достатъчно дълго висяхте…

— Длъжен съм да ви осигуря закрила и да спипам нинджата, преди да ви е видял сметката! — изтъкна Кроукър.

Очите на Томкин се присвиха. Особената монохромна светлина сякаш ги лиши от всякакъв цвят и те изглеждаха странно бледи.

— А не можете ли просто да си седнете на задника и да оставите Никълъс да вади кестените от огъня? — саркастично попита той. — После спокойно можете да кажете на капитана: „Е, сър, направих каквото мога, просто ме надиграха“…

— Слушай, мръсник такъв! — скочи Кроукър и се опита да заобиколи изпречилия се насреща му Никълъс: — Върша си работата по-добре от много тъпаци в този вонящ град и мога да те уверя, че когато те спипам, мърдане няма!

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Томкин. — Няма никакви доказателства за…

— Ще ги имам, скоро ще ги имам! — извика Кроукър. — И когато дойда да те арестувам, никой от прехвалените ти адвокати няма да те отърве!

— Нищо няма да имаш — презрително го изгледа Томкин. — Когато Анжела Дидион е намерила смъртта си, аз съм бил на другия край на града. Няма нищо, което да ме свързва с…

Двамата вече се бяха вкопчили един в друг. По асфалта се разнесоха забързани стъпки. Никълъс се извърна и видя шофьора Том, който тичаше към тях. Реши, че е време да се намеси и се вряза между двамата с рамото напред.

— Хайде, стига — тихо, но отчетливо изрече той. Том хвана шефа си и го дръпна настрана. Томкин се остави в ръцете му, но показалецът му се стрелна по посока на Кроукър:

— Предупреждавам те, че не искам да те виждам около себе си!

После се извърна към Никълъс и вече по-спокойно добави:

— Тоя тип ме преследва. Не зная защо го прави, но ми прилича на лично отмъщение…

После рязко се обърна и тръгна към лимузината. Том подтичваше край него и час по час се обръщаше назад. Въртящата се червена светлина се отразяваше в гърбовете им.

— Това си беше чиста глупост от твоя страна — извърна се Никълъс.

— Хич не ми пука! — изрева Кроукър. — А ти какво? Да не би да си ми бавачка? — След тези думи се извъртя и хлътна в колата си.

Никълъс бавно заобиколи и се настани на дясната седалка. Очите на Кроукър бяха вперени неподвижно напред.

— Извинявай — промърмори след известно време той — Но от тоя мръсник кръвта ми наистина кипва!

— Враждата няма да ти помогне…

Кроукър извърна глава и впери поглед в очите на Никълъс:

— Безпокоя се за теб, много се безпокоя — тихо промълви той. Профилите им се отразяваха в предното стъкло, светлините на минаващите коли ги правеха да приличат на участници в някаква странна и безмълвна реклама. — Какъв човек си ти? Никога не губиш самообладание! Никога ли не се ядосваш? Никога ли не си тъжен?

Никълъс мислеше за Джъстин. Повече от всичко на света искаше да е до него, да може да й говори…

— Аз те съжалявам, макар че ти не можеш да го сториш… — добави Кроукър.

— Не се тревожи — меко отвърна Никълъс. — Аз съм човек като всички останали, дори по-слаб…

— Бих се заклел, че това ми прозвуча като извинение! — стрелна го Кроукър. — Но всички ние сме родени слаби, приятелче…

— Израснах и възмъжах с убеждението, че никога не трябва да допускам грешки — продължи Никълъс. — Имах чувството, че всяка грешка е окончателен провал…

— Но си правил грешки, нали?

— О, да — засмя се тъжно Никълъс. — Правил съм куп грешки, особено в отношенията си с жените… Вярвал съм им, когато не трябва… И вече имам чувството, че ме е страх да опитам още веднъж.

— Джъстин?

— Да… Скарахме се здравата… Сега разбирам, че грешката е била моя.