Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Бих предпочел да облечеш нещо — преглътна той.

Тя прекоси спалнята, а той се опита да не гледа меко полюшващите се едри гърди — една наистина непосилна задача. Пред гардероба тя вдигна ръце, а заедно с тях и температурата му. Извади от рафта една отровнозелена копринена роба и се насочи към него.

— Тази добра ли е, Лю? След всичко, което избълвах пред теб в онази камионетка, смятам, че мога да те наричам така.

Хлъзна се край него с едва доловима усмивка на уста и се върна в просторния хол.

Той с мъка отдръпна длан от бравата, питайки се какво още прави тук. Вечно на бачкане, това съм аз, мрачно си помисли той. Но всъщност си мислеше за своя тъмен апартамент, празен и пуст като Уолстрийт по празник. Не искаше да се прибира там, независимо от факта, че Алисън вече я нямаше.

— Сега ли ще си лягаме или първо ще изчакаме храната? — ядосано попита той, усещайки как мрачните мисли бяха отвлекли вниманието му.

Гелда спря в средата на помещението и се обърна.

Коприненият халат леко се разтвори и отдолу проблесна гладкото й бедро.

— За това ли си мислиш? — попита тя с все същата едва забележима усмивка, която стопляше чертите й като светлината на нощен лампион.

— Не е ли очевидно?

— Нима? — извиха се в дъга веждите й. — Но ти знаеш моите сексуални предпочитания.

Да, разбира се, беше ги забравил напълно! Дали не беше нарочно? Почувства се пълен идиот. Отново натика ръце в джобовете си и й обърна гръб, неспособен да се извини. Умствени капани, яростно стисна устни той. Не е ли странно? Очите виждат едно, а умът — този чудовищно сложен механизъм, предпочита да прави странни и нелогични заключения! Изведнъж изпита усещането, че отново е в онази душна кухня, в която не помагаха дори пуснатите докрай кранове със студена вода, а майка му го обвива с влажни чаршафи, без да е сигурна, че ще успее да свали температурата от треската, която го изгаряше. Всички бяха изнервени, готови да избухнат по най-незначителен повод, сякаш ги сърбеше и не можеха да се почешат…

Викът долетя през широко отворения прозорец, в следващия миг той тичаше като луд надолу по тъмното стълбище, срещу ярките и парещи слънчеви лъчи. Лежеше две крачки по-нататък, униформата му беше потъмняла от пот и кръв. Край него се търкаляха кофи за боклук, от които се проточваше гадна воняща луга. Сивите му очи бяха широко отворени и вече се изцъкляха. Очи, които винаги бяха напомняли на Лю за небе след лятна буря… Добри очи.

Така приключи животът на Мартин Кроукър, униформен полицай в Ню Йорк Сити в продължение на цели двайсет и девет години. Проснат сред боклука и вонята, в които пробягваха безстрашни плъхове и невъзмутими хлебарки, с нарастващ вой на сирени в далечината. Застрелян с четири куршума на петнайсет метра от собствения си дом.

Стоеше и гледаше трупа на баща си, светът наоколо опасно се завъртя, поклащайки се върху нестабилната си ос. Чувстваше, че всеки миг това въртене ще го погълне навеки…

Разбира се, че искаше да избяга от всичко това. Да се махне далеч от вонящата дупка и никога да не се връща. Никога!

Но това беше разрешение за страхливци, а Лю Кроукър съвсем не беше такъв. Баща му го беше научил. Остана. Когато завърши полицейската академия, майка му, посивяла и сбръчкана, не издържа и се разплака насред тържеството.

Никога не успя да открие човека, отговорен за смъртта на баща му, но с течение на времето и болката притъпя.

Усети докосване по ръката и едва сега си даде сметка, че тази стара рана все още не е зараснала. Въпреки годините, а може би и точно заради тях…

— Извинявай — промълви тя. — Не трябваше да те измъчвам. Просто бях…

— Какво? Беше просто какво?

Очите й се спуснаха надолу.

— Просто бях щастлива, че съм с теб. — Опита се да пусне закачливата си усмивка и да обърне всичко на шега, но не успя: — Караш ме да се чувствам…

— Как?

— Просто да чувствам — вдигна очи тя.

Той се усещаше напълно разнебитен.

— Бас слагам, че можеш да вършиш всичко, без да чувстваш каквото и да било!

— Мога, разбира се — кимна тя. — Нали съм актриса? А ти можеш ли да изпитваш недоверие към мен?

— Не можеш! Не след това, което ми каза в камионетката… Изложи се на огромен риск, като ми каза в какво подозираш баща ми. Постъпката ти беше идиотска…

— Това съм аз — отчаяно въздъхна той. — Винаги ще си остана момче-идиотче!

— Така е — кимна тя. Гласът й беше мек като коприна.

— Знаеш ли, че си в състояние да ми пробуташ каквото поискаш? — попита той. Зададе въпроса си някак като самозащита — чувстваше се притеснен от близостта й, искаше тя да усети това.