Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Лимузината помръдна, измина няколко метра и спря в близост до деликатесния магазин „Уолф“ на ъгъла.

— Хайде! — подкани го Томкин. — Не зная ти какво мислиш, но аз изгарям от нетърпение да опитам „Комбинация номер едно“ насреща!

Зад гърба им, скрит на сигурно място под мокета, вторият електронен микрофон продължаваше да върши своята работа.

— Май не си много впечатлен, а?

— Струва ми се, че е прекалено просторно за сам човек.

— Аз страдам от клаустрофобия.

— Ясно — засмя се Кроукър и се отдръпна от широкия прозорец, разкриващ великолепна гледка към Куинс и Ист Ривър. Пръстите му натиснаха меката като масло кожа на широкия диван, устните му одобрително промърмориха: — Това е прекрасно!

— Този диван се радва на постоянно внимание — закачливо го погледна тя. — Хей, лейтенант, ти май взе да се изчервяваш? Само не ми казвай, че никога досега не си контактувал с жени от моята професия! Няма да мога да го преглътна!

— Винаги ли говориш така? — попита той, наистина леко смутен.

— О, само когато съм… само от време на време…

Какво ли щеше да каже, запита се той, после бодро подвикна:

— Хей, умирам от глад!

Забеляза как помръкна лицето й.

— Но тук няма нищо за…

— Няма проблеми, аз ще…

— Моля те, не си отивай! Постой малко… — Тя прекоси стаята и се насочи към телефона: — Заслужил си малка почивка, поне колкото да се нахраниш. Освен това знаят къде да те намерят, ако се случи нещо непредвидено…

Така е, мислено се съгласи той. Знаят също и адреса на дамата, която ще закове своя старец на стената на банята. Изпита непонятно притеснение, никога досега не беше се чувствал по този начин.

Гелда притисна слушалката до ухото си и каза:

— Ще поръчам нещо за ядене. Обичаш ли италианска кухия? Аз умирам за нея.

— Да, нямам нищо против.

Тя кимна и набра някакъв номер.

— Филип? Здравей, обажда се Г. Добре съм, благодаря. А ти? Сигурен ли си? Окей… Искам да ми пратиш малко кльопачка. Да, от Марио… За двама. Знаеш какво… Добре, чао.

— Кой е Филип? — попита Кроукър. — Не е сутеньор или нещо от сорта, нали?

— Не се безпокой — отвърна Гелда. — Просто едно момче, което се навърта наоколо и ни върши дребни услуги… — Видя изражението на лицето му и рязко смени тона: — Стига, моля те! Ние сме единственото му семейство, обичаме го и той знае това. Нима е толкова чудовищно?

— Всичко е наред — усмихна й се той, после пристъпи към дивана и се отпусна върху меката седалка. — Ох, прекрасен е…

Тя пристъпи до него, надвеси се над главата му и тихо прошепна:

— Би трябвало да го опиташ без дрехи…

Той пусна смутена усмивка, а Гелда се насочи към вратата на спалнята. Още преди да се скрие зад нея започна да съблича копринената си блузка, за миг Кроукър зърна безупречните очертания на голия й гръб. Въпреки едрите си гърди тя не носеше сутиен.

— Какво правиш? — попита той, изправи се и натика ръце в джобовете.

— Само се преобличам — долетя от спалнята приглушеният й глас. — Не се страхувай, няма да те нападна!

— Не мислех за това — отвърна той не съвсем откровено.

— Добре.

До слуха му достигна чувственото шумолене на коприна върху стегната плът.

— Ако искаш, влез тук — предложи тя. — Предпочитам да те виждам, докато разговаряме.

— И тук ми е добре — отвърна той и изпита чувството, че е ученик на първата си истинска среща.

— Хей, ти вече видя съзнанието ми — извика тя. — Не виждам какво ти пречи да видиш и тялото ми!

— Нищо — механично отвърна той.

— Тогава ела.

За миг той остана на мястото си, чувствайки се чужденец сред тоя плюшен разкош. Опита се да си представи какво е вършила тук, но въображението отказа да му се подчини. Странно, той имаше живо въображение и то винаги му беше служило добре.

Пристъпи през прага и погледна навътре. Имаше чувството, че е хлапак, който наднича през ключалката на кака си.

Тя беше качила крак на леглото и си обуваше чорап. Странно, помисли си той, обува чорапи, а не обичайните чорапогащи. Безупречно оформеният крак беше тъмен през тънката коприна на чорапа, блясъкът му беше странен и същевременно познат. Пръстите й бяха разперени, сякаш се готвеше да ходи по пясъчни дюни. Бедрата над тях — безкрайно дълги…

Носеше плитки бикини с цвят на тялото, над тях се поклащаше ластичен колан за чорапите в същия цвят. И нищо друго. Ефектът беше опустошителен.

Изви глава да го погледне, топазовите й очи бяха спокойни и ясни.

— Ето — усмихна се тя. — Не е толкова страшно, нали?