Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че почти не говори за теб? — отвърна с въпрос Никълъс.

— Не се дръж нагло с мен! — студено отвърна Томкин. — Това няма да те доведе доникъде! — После добави с леко смекчен тон: — Ще ти призная, че наистина съм изненадан от това! — Махна с ръка: — Всъщност това няма значение. Все още ги обичам и двете… Зная, че не съм най-добрият баща на света, но и те едва ли са най-хрисимите дъщерички! Най-справедливо би било, ако кажем, че всички имаме вина…

— Ако не беше се опитвал да им налагаш волята си, може би…

— Аха, значи все пак ти е разказала нещичко за мен!

— Да… Само веднъж, и то съвсем бегло…

— Скъпо мое момче — започна Томкин. — Не искам да ти се надувам, но парите наистина дават власт, а и обратното също е вярно… Тук е моята сила, моята дарба, ако щеш… Да вземам решения, да увеличавам властта си, да гледам как парите се стичат като пълноводна река… — Докосна с пръст върха, на носа си и изведнъж заприлича на някакъв добродушен вуйчо, изскочил сякаш направо от дикенсов роман: — Това е смисълът на живота ми. Без него още утре бих умрял… Затова не мога да го отстъпя на никого, дори на дъщерите си!

— А мислил ли си някога да го сториш?

— Честно казано, не знам — сви рамене Томкин. — Но каква е разликата? Въпросът е без значение, тъй като не променя отношението ми към тях. Просто някои неща са ми забранени…

— На тях също.

— Животът не е лесен, а? Радвам се, че сам стигаш до това заключение… — Изви глава встрани и тихо добави: — Радвам се и за друго — че не сбърках в преценката си за теб. Харесвам начина, по който работиш.

Отминаха пресечката на Пето авеню с Петдесет и седма улица и поеха на запад. Стотина метра по-нататък бяха блокирани от тежкия трафик. От нагорещения, асфалт се вдигаха изпарения, смесваха се с газовете на хилядите коли и надвисваха като тежък смог над града.

— Парите са странно нещо, знаеш — проговори отново Томкин. — Хората, които ги нямат, правят всичко възможно да се сдобият с тях. Но онези, които ги имат, а освен това имат поне мъничко мозък в главата, ясно съзнават каква тежест са те. Въпреки вълнението, за което ти говорих, и аз имам сутрини, в които не ми се става и не ми се ходи в офиса… Тялото ми тежи тонове, поемам си въздух с цената на върховни и болезнени усилия…

Далеч пред тях светофарът на Шесто авеню светна зелено, но никоя от колите не помръдна. В резултат се разнесе пронизителен вой на стотици клаксони.

— Но някой трябва да взема решения — продължи Томкин. — Решения за милиони долари, решения за съдбата на хиляди мои работници по всички части на света. Никой друг, освен мен не може да ги вземе! — Гласът му се промени: — Възбуждащо е, нали? Да знаеш, че вършиш нещо, което никой друг на този свят ще може да свърши! Познаваш това чувство не по-зле от мен, нали? Защото това, което вършиш ти, също не може да бъде свършено от друг.

— И какво е то?

Очите на Томкин се присвиха, сякаш гледаха през плътен облак цигарен дим.

— Ти си изключително опасен човек, Ник — промълви той. — Не мисли, че не го усещам. Знаех го далеч преди да те видя какво правиш с Франк и Уисъл. Разбира се, беше ми приятно да видя, че впечатленията ми са верни, бях сигурен в тях. Ще ти кажа нещо съвсем откровено — радвам се, че Джъстин те харесва, според мен си съвсем подходящ за нея. Най-сетне ще разбере какво е истинският мъж!

Светофарът светна червено, но воят на клаксоните не преставаше.

— Какъв е проблемът, Том! — наведе се към процепа Томкин.

— Някакъв автобус се е повредил, сър — долетя металическият, пречупен през електронните филтри отговор. — Скоро ще се измъкнем.

— Автобуси! — поклати глава Томкин и се облегна назад. — Поне трийсет години не съм се возил в такова нещо!

— То е заради парите — подметна Никълъс.

— Парите корумпират и с това се изчерпва цялата им функция! — отсече Томкин.

— И себе си ли включваш? — обърна се към него Никълъс.

— В това отношение всички сме податливи, всички без изключение! Парите са лостът, който ни прави на глупаци! — Късият му смях приличаше по-скоро на лай: — Всички задници, които твърдят, че парите не са ги променили, дрънкат врели-некипели! Променили са ги, и още как! А те просто обичат да зяпат по посока на илюзиите, които сами са си изградили. Но аз съм реалист, приемам живота такъв, какъвто е. Всичко на този свят си има цена, въпросът е дали имаш пари да я заплатиш!

Вземи покойната ми жена например. Бог ми е свидетел, че знаеше какво иска на този свят, но така и не успя да приеме онези неща, които вървят заедно с властта и парите. Хора като нея направо ме подлудяват, защото искат само едно — по цял ден да клечат във вадата, а някой друг да им бърше задника три пъти дневно! А ако си въобразяваш, че някога са чували думата „отговорност“, значи дълбоко се заблуждаваш!