Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Никълъс?

Обърна се и се върна при бюрото. Томкин се изправи и го доближи. Беше облечен в ръждив копринен костюм, риза на бели и яркожълти райета, твърда яка и ръкавели. Връзката му беше от кафява коприна. Протегна ръка — солидна лапа с тъмни косъмчета по нея. На безименния пръст проблесна пръстен от бяло злато или платина, на лявата му ръка нямаше никакви бижута.

— Радвам се да те видя — рече той. Сините му очи днес бяха някак сивкави. — Тъкмо се питах кога ще се появиш. Откри ли нещо?

— Моля?

— Информация, Никълъс — бавно и отчетливо изрече той, сякаш се опитваше да привлече вниманието на палаво дете. — Замина за Уест Бей Бридж, защото мислеше, че нинджата е там. Поне така ми каза по телефона…

— Нямаше го.

— Джъстин добре ли е?

— Напълно.

— Не харесвам тона, с който ми говориш.

— Не ми плащаш за гласа, а за да те пазя!

— Чудех се как го правиш чак от Лонг Айлънд… С дистанционно управление, нали?

Никълъс късо се изсмя, но очите му проблеснаха със стоманен блясък.

— Хайде да си спестим глупостите, Томкин! Не е нужно да ме харесваш, достатъчно е само да ми помагаш. Иначе няма да мога да ти свърша работа!

— Но аз те харесвам, Никълъс. Кое те кара да мислиш противното? — Той направи приятелски жест и поведе Никълъс към всекидневната. Настаниха се върху дивана с шоколадов цвят.

— Безспорно не си изненадан от това, че… как да кажа… проявявам любопитство относно твоята методология… Франк никога не се отделя от мен и това ме прави по-спокоен.

— От Франк полза няма — отвърна Никълъс. — Ако нинджата стигне дотук, ще мине през Франк като през празно пространство.

— Може и да го стори — усмихна се тънко Томкин. — Но преди това ще трябва да глътне поне два куршума 45-и калибър!

— Ако мислиш, че трябва да се отнасяш лекомислено към това… — Никълъс млъкна и сви рамене.

— Мога да те уверя, че съвсем не съм лекомислен. Ама съвсем! Защо иначе бих те наел? А сега — той се шляпна по тлъстото бедро, — сега ми кажи какво си намислил.

— Очаквам Ейб Русо, всеки момент ще бъде тук.

— Той пък за какво ни е, по дяволите? И без това се е побъркал от работа, за да спази пусковия срок!

— Основният способ на нинджата е способът на промъкването, на инфилтрацията… — тихо каза Никълъс. — Няма да те убие с дистанционно, както си мислиш. Ще иска да се добере до теб, на една ръка разстояние… И тогава можеш да си прочетеш молитвата. Когато дойде Ейб, ще разберем дали се намира в тази сграда.

— Тук? Но как?

— Най-вероятно като работник. Трябва да познава мястото, а това е най-незабележимият начин.

В същия момент на вратата се почука и Франк пропусна вътре Ейб Русо. В ръката си държеше лист компютърна разпечатка. Дрехите му бяха прашни, кичур пясъчноруса коса беше надвиснала над челото му.

— Ето, това е рече той и пусна листа върху масичката за кафе пред тях. — Оградил съм всички азиатци, общо трийсет и един души.

Двамата се надвесиха над списъка, Томкин вдигна глава и попита:

— Какво търсиш? Да не би да знаеш името му?

Никълъс поклати глава.

— Дори и да го знаех, тук той никога не би го използвал.

Едва ли можеше да се надява да открие в списъка името. Хидейоши, но би било глупаво да не опита.

— Това са всички, така ли? — обърна се към Русо той.

— Да — кимна инженерът. — Двайсет и пет са дневна смяна, останалите — нощна.

— Днес всички ли са на работа? Има ли някой да отсъства, например по болест?

— Няма болни. Доколкото зная, всички са тук.

— И никой не знае за списъка, нали?

— Никой. Направих го сам.

— Окей, да тръгваме — изправи се Никълъс.

— Какво става? — попита озадачено Томкин.

Никълъс нави списъка на тръбичка и поясни:

— Отивам да видя всеки от тези хора, лице в лице. Всеки от тях може да се окаже нашият нинджа.

Русо го поведе из лабиринта на огромния строеж. Един по един хората от списъка бяха разпитвани и отмятани.

Тринадесетият беше мъж на име Ричард Яо. Русо не можеше да каже къде точно работи в момента, ето защо се обърнаха за помощ към майстора на бригадата. Откриха го да инспектира заварките в дъното на входния вестибюл. Беше едър, напълно плешив човек с близко разположени очи.

— Изпусна го за малко, Ейб — рече той и извади дебелата пура от устата си. — Ей сега изчезна!

— Къде? — попита Русо.

— Рече, че е болен и наистина не изглеждаше добре — отвърна майсторът и натика обратно в устата си угасналия фас.

— Преди колко време стана това? — попита Никълъс.