Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Кабинетът беше огромен, почти с размерите на салон за танци. На пръв поглед площта изглеждаше ирационално голяма, но всъщност тя беше разделена така, че създаваше илюзията за нещо като малък апартамент. Разделянето беше постигнато не със стени, а с умно разположени групи мебели.

Вляво беше всекидневната, подът й беше с десетина сантиметра по-нисък и покрит с лъскав паркет. В средата й имаше масичка за кафе от стомана и пушено стъкло, над нея висеше полумесецът на дълъг лампион, край малкото пространство се извиваше скъп велурен диван.

Вдясно, непосредствено до дългата редица прозорци, беше разположено помещение, което спокойно можеше да се нарече кабинет на инженер професионалист. Имаше удобна чертожна дъска, подвижно осветление и малка спартанска табуретка. До нея се издигаше висок метален шкаф за съхраняване на чертежи, отгоре му стоеше точно копие на небостъргача — такъв, какъвто трябваше да изглежда след окончателното завършване на строителството. В макета не липсваше дори вътрешната градина и покритата галерия с живи дървета, която трябваше да свърже западната с източната част.

Далеч в дъното, въпреки сумрака, Никълъс успя да различи малка кухничка с нисък хладилник, мивка от неръждаема стомана и електрическа фурна. До нея беше полуотворената врата на банята. В левия вътрешен ъгъл на помещението беше библиотеката, лавиците за книги се издигаха чак до тавана. Над високите облегалки на стари, но добре запазени кожени кресла за четене висяха силни лампи с метални абажури. Липсваше само огромният стъклен пепелник в подставката от естествен минерал.

И накрая, право насреща му, беше същинският кабинет, в който се беше разположил Томкин. Отдалеч личеше, че масивното буково писалище е правено по поръчка. Отсам изглеждаше съвсем гладко, но беше достатъчно да го заобиколи човек, за да види, че от вътрешната му страна беше вграден сложен команден център. Според Никълъс приличаше твърде много на пилотската кабина на джъмбо джет. Телефоните бяха четири, всички с различен цвят, отделно имаше телекс, факс, комплект телевизионни монитори на задължителното вътрешно наблюдение, както и още няколко апарата с неизвестно предназначение.

Томкин говореше по телефона. Махна с ръка по посока на едно от плюшените кресла пред бюрото и Никълъс погледна надолу. На облегалката беше вграден телефон и той без колебание вдигна слушалката. Натисна един угасен бутон за свободна линия и набра номера на Джъстин в Уест Бей Бридж. Изчака шест позвънявания, преди да остави слушалката. Може би е на плажа. Импулсивно набра и градския й телефон. Никой не вдигна.

Освободи линията, поиска от Франк вътрешния номер на Ейб Русо и го набра. Когато извика началника на строежа на телефона, поиска списък на всички азиатци, които работят в момента на строежа.

— Ще ми трябва време — късо отвърна Русо. — Имам куп работа, не зная дали…

— Ще ви поставя въпроса в друга светлина — бавно и отчетливо изрече Никълъс. — Ако веднага не получим тези имена, обектът ще бъде затворен… Завинаги!

— Окей, лично ще ги кача.

— Оценявам готовността ви за сътрудничество, Ейб. Ще ви помоля да извадите имената сам, без да казвате на никого… А когато сте готов, ще искам да видя всички по този списък. Помислете как можете да ги съберете, без да събудите подозрението им. Не искам никакви пропуски, ясно ли е? Добре. — Остави слушалката на мястото й, потискайки желанието си да потърси още веднъж Джъстин.

Томкин говори по телефона още десет минути, през това време никой от присъстващите не помръдна. В кратките паузи Никълъс чуваше тихото съскане на централната климатична инсталация. Франк стоеше до вратата.

Никълъс стана и се приближи до библиотеката. В ъгъла имаше старомодно бюро с рулетка, което не беше забелязал в първия момент. Върху него имаше няколко картини в сребърни рамки, по всяка вероятност мексикански. До тях бяха наредени известен брой снимки на едни и същи млади момичета, снимани на различна възраст — може би от седемнайсет до към двайсет години. Едната беше Джъстин, другата по всяка вероятност беше Гелда. Бяха хубави по свой начин, но нещо невидимо ги свързваше. Само на една от снимките сестрите бяха заедно. Беше черно-бяла фотография, скъсана в единия край. Момичетата стояха на някаква полянка, зад която се виждаше част от сграда — по-скоро тухлена стена, покрита с бръшлян. Бяха на около седем и съответно десет годинки. Джъстин държеше в ръка боядисано яйце, в краката й имаше малка плетена кошничка. Усмихваше се към камерата. Гелда беше на крачка зад нея, по-висока и далеч по-едра, камерата я беше хванала как гледа някъде встрани. Дори на тази възраст си личеше някакво странно отчуждение между тях, сякаш никоя не даваше пет пари за другата…