Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Да замина ли?! — изведнъж избухна тя. — Няма къде да избягам от самата себе си! — Главата й отново се опря в металната стена, той пак видя нежната извивка на шията й. — Искаш ли да чуеш как получих името си? Гелда… — каза то така, сякаш беше лапнала нещо горчиво и противно. — Получих го заради омразата на мама! — От устата й се изтръгна грозен смях — първото неприятно нещо, което Кроукър усети у нея. — Не, не мразеше лично мен, това беше прекалено слаба утеха… Тя мразеше целия си живот, усукал се около, нея като ревнив любовник… Цял живот беше мечтала да бъде богата, това е била главната цел в живота й… Постигнала я чрез брака с баща ми, но скоро открила, че не за това е мечтала… Разбира се, притежавала цялата власт, която й давали парите, но съвместният живот с баща ми бил истински ад, той бавно и методично я унищожавал като личност. — Въздъхна и добави: — Мисля, че в крайна сметка всичко се е превърнало в нещо като игра… за него, разбира се. Просто се е забавлявал, като я ограбва. Не материално, разбира се… Той е от хората, които искат на всяка цена да доминират над духа на околните… Ако мама се беше опитала да се бори с него в тази област, може би щеше да спечели… Да се измъкне ранена и окървавена, но победителка… Нали така се казваше?

— Но тя не е сторила нищо подобно. Толкова отчаяно се е борила да съхрани мечтата си, че се е лишила от всякакъв кураж. Тя беше роб на баща ми, по-скоро роб на богатството му. Беше слабоволна жена, която вероятно е изпитвала удоволствие от болката, причинявана й от баща ми. Просто се е примирила с нея… Дори и след… — изведнъж млъкна, прикри уста с длан и промърмори: — Но какви ги дрънкам, за бога? И то пред някакво ченге! — Разсмя се нервно и добави: — Май съм си изгубила ума!

Кроукър усети как сърцето му ускорява ритъма си.

— Но какво общо има всичко това с името ти? — попита той.

— Какво? — разсеяно го погледна тя.

— Готвеше се да ми разкажеш за името си…

— А, да — кимна тя, спусна длани върху дългите си бедра и започна да ги поглажда в бавен, сякаш хипнотичен ритъм. — Убедена съм, че последното нещо на този свят, което майка ми би искала, е да роди дете. Но баща ми настоявал, както настоявал за всичко останало. Странно или не, но не му пукало дали ще има синове или дъщери — просто искал деца. В това отношение е малко старомоден — и до днес счита, че бащинството го прави по-мъжествен.

Майка ми обаче го разбрала погрешно. Мислела, че иска синове, които да продължат рода Томкин, всичко друго би приел като провал. Това доказва колко малко го е познавала…

Когато ме родила, изпитала съвсем законна гордост. И ме нарекла Гелда… От гелдинг, нещо като божия благословия, нали разбираш? Това бил нейният начин да се извини на баща ми…

— Би могла да го смениш — промълвя той и тя за пръв път се засмя от сърце. Колко красиво се смее, неволно си помисли той.

— Предполагам, че просто съм перверзна — отвърна тя. — Оставих си го за спомен!

— Спомен от какво?

— Какво ти влиза в работата? — сопна се изведнъж тя. В гласа й нямаше и следа от доскорошната топлина.

— Знаеш ли — промълви тихо той. — Ще ти кажа истината. — Рискът беше страхотен, той искрено се беше надявал да не се стига до него. Но вече нямаше избор. — Имам нужда от помощта ти за едно разследване.

— За какво? Край, няма спиране!

— Мисля, че баща ти е убил Анжела Дидион.

— Е, и?

Не очакваше подобна реакция и за миг се обърка. Гелда изглеждаше доволна.

— Виждам, че ти се губи дар слово — засмя се язвително тя. — Добре, добре. А сега мислиш, че ще кажа нещо от сорта на „Мразя този мръсник от дъното на душата си, но той все пак ми е баща“, нали? Нищо подобно. Няма да съм изненадана, ако се окаже, че наистина и е видял сметката!

— Искаш да кажеш… Мислиш, че той е способен на убийство? — Сърцето лудо блъскаше в гърдите му това беше дар направо от небето!

— Мисля ли? — засмя се тя. — Да, мисля, че е напълно способен на убийство! Доколкото си спомним, никога не се е спирал пред такива дребни подробности като законите!

Незабелязано се беше преместила и сега го гледаше почти право в лицето, дълбоко в очите й се таеше някаква непонятна мъка.

— Ти знаеше ли за връзката му с Анжела Дидион? — тихо попита Кроукър.

— Искаш да кажеш, за това, че ходеше да я чука от време на време? Разбира се. Веднъж бях при него и тя дойде… Направи го така, сякаш апартаментът е неин, съвсем по женски… Разбираш ли?

— Говори ли с нея?

— Не изпитахме кой знае какви топли чувства една към друга — усмихна се тя. — По-скоро изпитахме друго — взаимно отблъскване, като два магнита с еднаква полярност…