Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Бих могъл да проверя и вътрешната страна на бедрата ти… затова е по-добре сама да ми кажеш. — Беше употребил доста сила при светкавичната проверка, китките положително я заболяха, но тя не направи опит да ги разтърка. Това му хареса — момичето очевидно притежаваше гордост.

— Боцкам се направо в очите! — ледено съобщи тя. — Положително си чувал за тоя способ, при него не остават следи! — Извърна се към него. Прорязано от светлини и сенки, лицето й изведнъж заприлича на лицето на изстрадала героиня от черните филми на петдесетте години. — Не правя дори това, което правят повечето от вас, например да смъркам кокаин…

Той замълча, усещайки с цялото си тяло аромата на косата й. Тя отново се извърна встрани и лицето й изчезна в мрака. Той се почувства като слепец, обзет от безнадеждното желание да вижда отново.

— Вярваш ли ми?

Въпросът беше зададен тихо и някак интимно. Колко ли престореност крие, запита се той.

Реши да бъде откровен е нея — всичко друго би било безполезно и потенциално опасно.

— Да — бавно отвърна той. — Вярвам ти.

— Значи мога да си вървя?

— След минутка — кимна той, без да съзнава колко нежен е станал гласът му. — Защо си се забъркала във всичко това, по дяволите?

— Да не би да се грижиш за чувствата на бедния ми баща? — иронично се изсмя тя. — Хайде, казвай защо ти трябвам!

— Просто да си поприказваме — почти умолително отвърна той.

— В полицейска камионетка, минути след като съм била арестувана?

— Изборът е бил твой.

За миг тя остана мълчалива. Той не виждаше лицето й, но беше сигурен, че тя го наблюдава. Всичко може да иде по дяволите, съзна той и затаи дъх.

В тясното пространство отново се разнесе смехът й, звънлив като камбанка сред металните стени.

— Добре — рече тя. — Ще ти кажа защо върша всичко това. Харесва ми, затова! Страшно е забавно да ти плащат, за да ти вдигнат краката! Аз съм актриса-манекен… Продавам си хубостите също като Анжела Дидион… Всичко става спонтанно, никой нищо не урежда…

— Никога?

Косата й се метна встрани, той за миг зърна блясъка на очите й.

— Понякога го върша и с жени — промълви тя, спомняйки си за Деър. — Това шокира ли те?

— Не съвсем — поклати глава той. — А трябва ли?

— Не зная що за човек си…

— Просто един обикновен нюйоркски кретен, както вероятно предполагаш…

— Виждам, виждам — проточи тя с ясното съзнание, че го наранява.

— Как върви къркането? — попита Кроукър.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът й отново стана твърд, предпазливостта й просто можеше да се пипне с ръка.

— Питам още ли не се отлепяш от шишето?

Тя изпита странното, почти перверзно желание да му каже истината, но благоразумието й надделя:

— Напоследък рядко го правя — рече. — Работата ме стопля достатъчно.

— Без мъже?

— Ти какво, по въпросника ли караш?

— И тъй може да се каже…

— Не желая да отговарям на никакви въпроси — рязко отвърна тя. — Искам да се махна оттук!

— Не смея да те задържам…

— Искаш да кажеш, че мога да си вървя?

— Срещу теб няма повдигнати обвинения.

— И вероятно очакваш благодарности, нали?

Той съзнаваше, че всичко вече е свършено и изпита съжаление, че изобщо се е заловил с нея. Обзе го умора и безразличие.

— Нямаш никакви нарушения, можеш да си вървиш…

Тя обаче остана на мястото си.

Той седеше вдървено, опрял гръб на стената и проточил крака под отсрещната пейка. Ръцете му бяха отпуснати на коленете, очите му едва долавяха белотата на ноктите.

— Какво искаш от мен?

Гласът й прозвуча толкова меко й приятелски, че той за момент се зачуди дали въпросът не е прошепнат от собственото му съзнание.

— Нищо — отвърна безжизнено той. — Нищо не искам от теб.

— Кофти ти е, а?

Той рязко извърна глава и срещна блестящите й очи само на сантиметри от лицето си. Клепките й бавно примигваха, сякаш тяхното движение й струваше върховно усилие.

— Мога да ти помогна, Гелда — промълви той.

— Това пък какво означава?

Той знаеше, че означава точно това, което е — желание да й помогне, а не да се опитва да измъкне от нея нещо, свързано с Рафаел Томкин. Даде си сметка, че поне от две седмици насам непрекъснато мисли за нея. Странно електричество прониза тялото му, обърна се и отново потъна в погледа на блестящите й очи, които го изучаваха внимателно.

— Това, което чу.

— Не бих ти се доверила дори ако се давя, а ти ми подаваш въже!

— Ти наистина се давиш — меко рече той, помълча и добави: — Не би трябвало да е така… Къркачка, хапчета… специфичната ти работа… Би могла да заминеш някъде…