Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Всичко е наред, Шпионин — отвърна Кроукър. Бяха си лепнали тези прякори отдавна, малко след първата си среща. Чрез тях изпитваха някаква облекчаваща интимност, особено силна по време на патрулните им обиколки, ден и нощ… От време на време Кроукър беше сигурен, че това е най-измамното чувство на света, особено когато работата го поглъщаше до гуша.

— Ние сме двама шибани герои, убедени, че разравянето на лайната е геройство! — засмя се той. — Но не падай духом, може да бъде и по-лошо! Представяш ли си, че можехме да бъдем и от тези, които серат тези лайна?

Вегас отметна глава и тясното пространство се разтърси от гръмогласния му смях.

— Гледай, тук е кукличката — рече той. — Три месеца откак се ровим в оня взлом при Скарсдейл… Светнаха ни да тичаме и сварихме толкоз хапчета, че биха могли да държат будна в продължение на година цялата китайска армия! Без малко половин тон кока и цял камион други гадости. Всичко това беше отзад, а отпред кипеше една оргия, да не ти разправям! Всички бяха мотани… Точно тогаз я зърнах и си рекох, че не е зле да я прибера, ей тъй, за всеки случай. Мисля, че е чиста, но знаеш как става… — Той сви рамене: — Както и да е… Ако я искаш — твоя е! А аз ще се позанимавам с другите горе!

— Откъде да знам дали я искам? — учудено го погледна Кроукър. — Все още не съм и видял физиономията!

Вегас свали ръката си от рамото му и хвана дръжката на вратата.

— Тук вътре кротичко си седи Гелда Томкин Одайл, най-голямата дъщеря на Рафаел, човече! — тържествен съобщи той.

Кроукър потръпна, сякаш изведнъж го бяха облели с ледена струя.

Вегас се усмихна и натисна ръчката. Тежката врата от закалена стомана се отвори и Кроукър влезе в камионетката. Вратата се затръшна зад гърба му.

За миг остана неподвижен, изчаквайки очите му да свикнат с бледата светлина, която се процеждаше през предното стъкло и тънката метална решетка, разделяща обречените от богоизбраните.

Тя седеше на една от голите железни скамейки по протежение на фургона, главата й беше отметната назад и опираше в стената. Профилът й ясно се очертаваше — високо чело, прав патрициански нос, чувствени устни, издължена, сякаш мраморна шия. Без да ги вижда, Кроукър беше сигурен, че очите й са тъмни и искрящи. Фигурата й беше малко по-едра от нормалното, с тежки гърди и добре оформен торс. Той беше сигурен и в друго — дългите, безупречно оформени бедра превръщаха леко едрата фигура на жената в нещо толкова привлекателно, че едва ли някой мъж можеше да му устои.

Усети, че му е трудно да отвори уста, някаква непонятна тежест легна върху плещите му. Прокашля се и с усилие рече:

— Е, Гелда, в какво си се забъркала този път? Релефно очертаният профил светкавично, се разтвори в здрача и тя обърна глава към него:

— Кой си ти, по дяволите? — Дори ядосан, гласът й тежеше от чувственост, стори му се близък и приятелски, макар че не беше разговарял с нея от няколко месеца насам.

— Кроукър — отвърна той и пристъпи към нея. — Лейтенант Кроукър. Помниш ли ме?

— А трябва ли да те помня? — тонът се смени, гласът й прозвуча саркастично, дори въздухът потрепна от презрителната ирония.

— Може би. Вече сме се виждали. — Той се изправи над нея и макар че виждаше само бялото на очите й, изпита удоволствие и непонятна възбуда. — Разпитвах те в началото на лятото във връзка със случая Анжела Дидион, после си поговорихме и за баща ти…

— Тоя задник! — изфуча тя, но дори и сега гласът й не беше лишен от елегантност. Пое си дъх и добави: — Да, помня те. Едър нехранимайко с лице като на Робърт Мичъм…

Смехът му беше по-скоро късо излайване:

— Какво ласкателство! Благодаря…

— Не си вирвай носа! Лицето му изглежда така, сякаш сам е водил Третата световна война! И твоето е същото…

Той изчака за момент, после тихо попита:

— Нали може да седна?

— Искаш да кажеш, че имам избор? — презрително подхвърли тя, после в здрача се усети свиването на раменете му: — Сядай, не съм у дома си.

— А твоят дом е на Сътън плейс, нали? — подхвърли той и се отпусна до нея.

Главата й рязко напусна стената.

— Какво става, по дяволите? — рязко попита тя. — Обвинение ли ще ми предявите?

— Зависи.

— В какво?

Ръката му се стрелна като светкавица, сграбчи китките й, другата щракна със запалката и освети вътрешната част на лактите й. Едновременно с това съзнанието му се опитваше да се изключи от удоволствието, предизвикано от докосването до нежната й кожа.

Пусна я така бързо, както я беше сграбчил. Когато проговори, гласът му беше мек и приятелски.