Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Вляво от тях се появи малка траурна процесия, напусна черния път, от който се надигаха горещи вълни, и пое по тясната пътечка към един отворен гроб. Блестящият ковчег беше вече на мястото си, отрупан с цветя. Опечалените започнаха да се нареждат в полукръг около него, настъпи малка суматоха, предизвикана от припадъка на член от семейството. Разстоянието и тежкият въздух поглъщаха всякакъв звук, двамата сякаш присъстваха на странна пантомима.

— Успял ли е Хидейоши? — попита след дългата пауза Кроукър.

— Не — поклати глава Никълъс, без да отмества очи от групичката на опечалените. Припадналата жена се беше свестила и службата започна. — На първо място, защото Йеасу Токугава е бил твърде умен и могъщ. На второ, защото Мицунари създал коалиция от такива даймийо, които не били в състояние да победят Йеасу. През 1615 година, когато Йеасу повежда войските си срещу защитниците на Йодогими и наследника, последните се оттеглили в почти непревземаемата крепост на Осака. На четвърти юни същата година войските на Йеасу сломяват съпротивата на защитниците на крепостта, но по това време Йодогими и младият престолонаследник вече са мъртви — тя сама го убива, а след това си прави сепуку.

— Има ли злодей в тази история?

В небето нещо проблесна и затъна, огромен „Боинг 747“ се насочи за кацане към летище „Кенеди“.

— Зависи от гледната точка — сви рамене Никълъс. — Но мога да те уверя, че Йеасу е бил един от най-великите владетели в историята на Япония. Може да се спори дали Хидейоши е виждал тези качества у него. Във всеки случай двамата са били коренно противоположни като характери и според мен е невъзможно човек да застане безрезервно на страната на някой от тях. И двамата оказват решително влияние върху историята на страната.

— Но в крайна сметка губи Хидейоши — подхвърли Кроукър. — Смъртта му означава край на династията.

Никълъс не каза нищо. Над гробището надвисна странна тишина. Хората в далечината приличаха на статуи, замръзнали неподвижно сякаш в обектива на фотоапарат. Панорамата на Манхатън, полускрита от изпарения, приличаше на сбъркан декор, поставен на хоризонта от ръката на пиян сценичен работник. Когато Кроукър отново проговори, гласът му беше значително по-тих:

— Защо този човек е приел името на Хидейоши? Можем да сме сигурни, че това не е било истинското му име… Но защо точно Хидейоши? Защо точно името на човек, претърпял поражение?

Никълъс леко се усмихна и се обърна да погледне лицето на приятеля си. Странно, помисли си той. В зависимост от светлината това лице можеше да се приеме и като грапаво, и като съсипано. А може би носеше и двете едновременно…

— Това е типично западен подход към историята — меко проговори той. — В Япония съществува нещо, което наричаме „благородство на поражението“. Голяма част от най-великите мъже на тази страна не са успели да постигнат своите върховни цели, но за нас е важно, че техните възгледи са били героични, както и усилията им да ги превърнат в действителност. Вие на Запад се прекланяте единствено пред победителите. А в, това има нещо жалко, не мислиш ли?

Кроукър присви очи под ярките лъчи на слънцето.

— Значи този Хидейоши е бил герой, а?

— Да — кимна Никълъс.

— А какво ще кажеш, за другите две имена? Как се вместват в картинката?

— Честно казано, не зная, но Тери едва ли просто си е драскал — отвърна Никълъс и подаде листчето на полицая.

— Нещо не ми се връзва — поклати глава онзи.

— И на мен.

Въздухът беше все така тежък и неподвижен, но тази неподвижност някак нямаше нищо общо със скръбта, смъртта и поражението. Никълъс си даваше сметка, че много отдавна не беше се чувствал толкова близък с друг човек. Така, както се чувстваше в момента с Лю Кроукър.

— Знаеш ли — промълви тихо той, — когато преди години дойдох в тази страна, аз умишлено оставих настрана част от живота си. Това за никого не е лесно, особено за човек, който е израснал в Япония… Дълбоко в себе си чувствах, че трябва да изпълня дълга към баща си… към Запада…

Очите на Кроукър, станали сребърни от лъчите на слънцето, внимателно го наблюдаваха. Той ясно съзнаваше огромното значение на това, което споделяше с него Никълъс.

— Но аз изведнъж спрях… Спрях и толкоз. Сякаш внезапно се пробудих от дълъг, изпълнен е видения сън. Какво правя тук всичките тези години? Какво съм постигнал? Нямам чувството, че съм пропилял отреденото ми време на тази земя, както мислеше баща ми малко преди смъртта, си. Беше ми достатъчно да изпитам неговата мъка и горчивина, за да не си позволя никога и при никакви обстоятелства подобни чувства…