Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Плака дълго. Дори след като хълцането й престана, тя продължи да се притиска до него, ръцете й здраво стискаха врата му.

— Сигурно съм луда! — прошепна едва доловимо тя.

— Хайде — промълви той с огромно усилие на волята. — Хайде да се пръждосваме оттук!

Докато се изкачваше към кабинета на Томкин с безшумния асансьор, Никълъс не можеше да се освободи от трите имена. Хидейоши, Йодогими, Мицунари. Какво е имал предвид Тери, по дяволите? Познаваше го толкова добре, колкото и самата Айлин, но все пак не можеше да разбере какво иска да каже с тези имена. Добре. Започваш отначало. Хидейоши е нинджата. О кей, но това е ясно и без да правиш предположения. Кои са тогава Йодогими и Мицунари? Трима ли са замесени? Това не може да се изключи напълно, макар че е против всички правила на нинджуцу. В литературата дедукцията е най-лесното нещо. Елементарно, драги Уотсън… Изведнъж му се прииска Холмс да е някъде наблизо, за да може да разчита на помощта му.

Въпреки всичко имаше чувството, че тези имена са му познати. Знаеше всичко за историческите персонажи, разбира се, всяка важна дата от живота им плуваше като жива в съзнанието му. Но миналото си е минало, то е напълно отделено от настоящето.

Вдигна поглед към неоновите лампички, които подскачаха неуморно отляво надясно, индикирайки отминалите етажи. Сякаш бяха знаците на вечното Време — секунди, минути… години дори!

Но какво мисля, Господи? Вече прекалено дълго живея на Запад, отдавна съм се превърнал в един от тях. Изпита непонятно чувство на срам от този факт — срам от самия себе си.

Нима не са ме учили, че настоящето никога не е откъснато от бъдещето? Защо постоянно отричам пред себе си този факт? Защо изведнъж, на трийсет и три години, бях изхвърлен от нормалните релси на живота? Зарязах работата си, напуснах града, заспах зимен сън (да, точно това е думата) на брега — сякаш се намирам в Малибу, далечната приказна земя, в която няма тревога и отговорност?

Изведнъж почувства, че вътре в него се надига, нещо тъмно, грозно и непредотвратимо. Цунами — всепоглъщащата приливна вълна! Спотайвала се е някъде дълбоко в душата му и сега поема напред, готова да го погълне. Но защо нищо не го предупреди за нейното съществуване?

Предупреждения имаше много. Но той беше твърде разтревожен или просто напрегнат, за да им обърне внимание. А може би и прекалено близо до тях, за да ги съзре.

Усети, че се задушава и протегна длан към покритата с изкуствена тъкан стена на кабината. Беше хлъзгава от пот. Представи си, че е Амелия Еърхарт 2 2 Амелия М. Еърхарт (1898–1937) — известен американски летец, прочула се с рекордните си полети над Атлантическия и Тихия океан. — Б.ред. , която лети сред небе от памук и бонбони… Накъде лети? Не помнеше… Няма значение… Важното е, че пътува, че натиска уредите за управление… И изведнъж, нищо.

Няма небе, няма облаци, няма земя под краката, няма звезди над главата.

И нея ли погълна миналото?

Вратите на асансьора се отвориха с тиха въздишка и той пристъпи в коридора с натежали крака. Приближи се до най-отдалечения прозорец и хвърли поглед към града, който се стелеше долу. Стъклото беше току-що поставено, още не бяха измили големия бял кръст, в средата.

Вече всичко изглеждаше просто и ясно. Юкио го беше подсетила. Споменът за нея стоеше между него и Джъстин като призрачен страж с оголени зъби, именно той нараняваше толкова душата му. Несъзнателно стисна юмруци. Въпреки изминалите години Юкио продължаваше да бъде част от него. Признавайки това пред себе си, той съзнаваше, че голото признание е кухо и празно, само по себе си не означава нищо…

Силата на чувствата му към Джъстин изведнъж изскочи на повърхността — така гейзерът пробива огледалното планинско езеро. Господи, какъв глупак се показа!

Миг по-късно започна да диша спокойно, душата му се отвори за нов живот. Вече знаеше какво трябва да направи. Прекоси с бързи крачки коридора и рязко, дръпна металната врата, която водеше в кабинета на Рафаел Томкин.

Франк беше на сантиметри от нея. Очите му проблеснаха, юмруците му неволно се свиха. Никълъс мина покрай него, без да му обръща внимание.

— Хей, не можеш да…

Но Томкин вече беше успял да разпознае неканения си гост и махна с ръка, за да го накара да млъкне.

— Всичко е наред, Франк — приятелски се усмихна той. — Никълъс вече е в нашите ведомости, нали така? — Погледът му се прехвърли върху лицето на приближаващия се мъж.