Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Защо? — озадачено го погледна Томкин. — Помещението е сигурно, нали?

Никълъс кимна и се насочи към вратата.

— Ще ти обясня, докато слизаме — рече той.

Известно време в асансьора се чуваше само лекото свистене на електродвигателите. После Томкин не издържа:

— Ще ти го кажа направо, Ник: това, което свърши горе, беше една превъзходна работа! Наистина превъзходна, благодаря ти! — После въздъхна и добави: — На всеки шест месеца ми проверяват къщата и офиса с електронна апаратура срещу подслушване… Тук не съм го сторил, просто защото все още не съм се нанесъл окончателно! — Прокара пръсти през стоманеносивата си грива: — Господи Исусе! Направо ми призлява, като си помисля какво е чул по тези линии! Иска ми се да му прегриза гърлото!

Вратите изсъскаха и се разтвориха. Двамата пристъпиха в просторния вестибюл.

— Мръсното копеле не се крие някъде наоколо, нали? — попита Томкин и нервно се озърна.

— Изключено — отвърна Никълъс и го насочи към изхода. — В момента, в който е чул моя разговор с Русо, е разбрал, че тук става опасно за него. Засега е изчезнал…

Излязоха на Парк авеню и се потопиха в ярките лъчи на лятното слънце. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че сякаш човек можеше да го пипне с ръка. И двамата изпитаха чувството, че се намират в барокамера.

Насочиха се към колата, слабичкият шофьор изскочи от мястото си зад волана и застана до задната врата с ръка върху дръжката. По средата на дървеното мостче Никълъс вдигна ръка и Томкин се спря. Пронизителният вой на пневматичните чукове изпълваше въздуха, сякаш хиляда зъболекарски бормашини бяха включени едновременно. Томкин се наведе, за да чуе думите му. После кимна с глава и двамата хлътнаха в хладното и затъмнено купе на лимузината.

Потеглиха рязко и бързо се включиха в оживеното движение. Никълъс се залови за работа: Започна с телефона. Разви и двете части на слушалката, но не откри нищо. Трябва да е някое лесно място, започна да съобразява той. Нинджата може би е имал достатъчно време в офиса на Томкин, но тук това е било изключено. Погледна към нишата, в която стоеше телефонът, и поклати глава. Мястото беше прекалено тясно. Въпреки това прокара пръст по вътрешността му и напипа малкото копче. Натисна бутона за сваляне на стъклото и мълчаливо изхвърли копчето навън. Стъклото се върна на мястото си с тихо съскане.

— Вече чисто ли е? — попита Томкин.

Никълъс вдигна ръка и продължи претърсването. Минута по-късно се облегна назад и въздъхна с облекчение:

— Всичко е наред, вече не ни подслушват.

— Прекрасно! — Лицето на Томкин видимо се отпусна. — От цялата тая работа ме побиха тръпки, знаеш… Случи се в най-неподходящия момент! — Приведе се напред и натисна някакъв скрит в тапицерията бутон. Преградата от опушено стъкло бавно се вдигна и ги изолира от предната част на колата. — В момента водя преговори за най-голямата сделка в живота си — добави той. — В нея участват корпорации от три континента, а сумата… сумата просто не може да се изчисли! Господи, сега имам нужда от спокойствие, а не да мисля за някакъв задник, който ми се е увесил на врата! — Настроението му бързо се подобри и той изпусна къс смях: — Всъщност не трябва да се оплаквам, защото идеята ми дадоха именно японците! Само дето се оказаха прекалено свенливи и отказаха да се включат докрай в проекта, макар да им предлагам перфектна методология! Шубе ги е, това е цялата работа! — Нов къс смях: — Да, ама аз им откраднах идеята и се заех с нейната реализация! Кой знае колко време щяха да се мотат и да „проучват“ мострите, с които ги снабдих! — Изсумтя презрително и добави: — Никой не може да забогатее по този начин! Когато видяха, че съм започнал да я осъществявам, отново дойдоха да се молят да ги включа. Представяш ли си? Казах им да вървят на майната си. Вероятно са се почувствали силно унизени и затова са ми пратили тоя нинджа!

Томкин се настани по-удобно върху меката плюшена седалка.

— Тъй и тъй излязохме, дай да идем да похапнем — предложи той, после натисна някакъв бутон и даде на шофьора един адрес в Уест Сайд. — Аз съм гладен, а ти?

— Бих хапнал нещо.

— Добре, чудесно. — Затвори за миг очи, после прошепна: — Не искам на момичетата да им се случи нещо, ясно ли е?

Никълъс не отговори. Мислеше за това, което му разказа Кроукър за този човек и се питаше дали е истина.

Томкин рязко извърна глава и заприлича на ловджийско гонче, надушило дивеч.

— Убеден съм, че зная какво мислиш в момента! Мислиш, че пет пари не давам за дъщерите си, нали? Мога да си представя какви ти ги е на дрънкала Джъстин!