Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Знаеш ли какво си мисля, приятел? — попита Кроукър и включи двигателя.

— Какво?

— Мисля си, че проблемът не е в теб и Джъстин, а в миналото… Какво лошо има в това да се довериш на някого? Всички го правим. Понякога си струва, но понякога… — Той сви рамене. — По дяволите? Все пак е гадно никога на никого да не се довериш! — Включи на скорост, заобиколи колата на Томкин и се преустрои за ляв завой към центъра на града.

Приливът идва, помисли си Никълъс. Разноцветните светлини на града продължаваха да тичат по лицето му. Зад гърба му с оглушителен тътен се надига неговото лично цунами и поглъща целия свят. Миналото никога няма да умре! Прониза го нетърпима болка, усети как въпреки всички предпазни мерки агонията на миналото го обгръща отвсякъде… Като река от олово, от чиито тежки струи вече нямаше сила да се отърси… Ела, ожесточено я повика той. Ето ме, готов съм!

Миг преди цунамито да се стовари отгоре му, ушите му доловиха тържествуващите думи на Кроукър:

— Не увесвай нос! Може и да не знаем кой точно е този нинджа, но в замяна на това аз зная къде ще бъде той, точно в единайсет довечера! Ние двамата ще сме там, приятел. Кротко ще го чакаме, а някъде зад ъгъла ще има още две синьо-бели коли с необходимото подкрепление. Ще заковем този копелдак, преди да е успял да види сметката на Рафаел Томкин!

По това време на годината природата беше бледа и мрачна. Есенните листа с живописната си окраска в тъмночервено и оранжево отдавна бяха отлетели със студения вятър и се бяха превърнали в тъмнокафява каша, стъпкана от животински копита. Първият сняг упорито отказваше да покрие мрачната земя и да скрие под призрачното си синкавобяло покривало грозотата на природата.

Влакът фучеше под ниското, натежало от дъждовни облаци небе. То му напомняше за детско лице, светнало от неосъзната емоция. Едновременно с това изпитваше тъга при гледката на голите дървета, които надничаха между столетните вечнозелени борове като някакви небрежно нахвърляни скици, които щяха да получат плът и кръв едва през следващата година. Всичко изглеждаше мрачно и изоставено, сякаш Бог се беше изморил от усилията си да съживи тази част на света и беше забравил за нея.

Никълъс фокусира поглед върху далечния хоризонт, изоставяйки близкия пейзаж, който се променяше бързо и неочаквано. Полулегнала в скута му, за да вижда по-добре, Юкио притискаше твърдите си гърди в тялото му. Разперила пръсти, за да противостои на клатушкането, тя здраво стискаше бедрото му. Той усещаше ноктите й върху кожата си, в слабините му бавно пропълзя топлина. Дали ръката й ще се придвижи по-нагоре, със страх и очакване се запита той.

На отсрещната седалка се беше настанил японски бизнесмен в тъмен раиран костюм и със старателно избръснато лице. Компания му правеше кафяво куфарче от телешки бокс, внимателно положено върху съседната седалка. Над него беше поставено грижливо сгънато кашмирено палто в пепеляв цвят, а най-отгоре, подобно на глазурата върху сватбена торта, се мъдреше черна шапка с тясна периферия. Човекът четеше вестник, но от време на време им хвърляше по някой поглед през очилата си с рогови рамки. Диоптрите им бяха толкова силни, че очите му зад кръглите стъкла изглеждаха неестествено големи и изпъкнали. Примигваше често-често, като риба, натъкнала се на непознат предмет. Дали не спря поглед върху пръстите й, които бавно се повдигаха към чатала му, преди отново да се задълбочи във вестника, запита се Никълъс. Хартията леко прошумоля и се препречи като тухлена стена между тях.

На пръста си човекът носеше масивен златен пръстен и Никълъс си представи, че е някой влиятелен член на дзайбацу. Но на кое от тях? На „Мицубиши“? На „Сумитомо“ или „Мицуи“? Едва ли е към някой от седемте по-малки концерна, като „Нипон Стийл“, „Тойота“ или „Нисан“… Най-вероятно принадлежи към някоя от проспериращите корпорации в електронния бизнес — „Тошиба“, „Мацушита“ или „Хитачи“… Не, към „Хитачи“ едва ли… По-скоро към „Токию“… Дали „Токию“ произвежда електроника? Не беше съвсем сигурен.

Може би семейството на този човек е основало „Мицубиши“ — добре знаеше, че семействата, основали преди години част от най-влиятелните дзайбацу, продължават да ги управляват и до днес. Американските закони, целящи насилствена промяна на това положение, просъществуваха кратко и бяха отменени.