Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

В близост до нея той често потръпваше, определени мускули на тялото му се свиваха и разпускаха сами, без неговия контрол. Понякога тайно наблюдаваше това странно явление отстрани, като чужд човек. По този начин успяваше да потисне чувството на ужас, което се надигаше от стомаха му, припляскваше с крила като кръвожаден прилеп и се насочваше към главата му. Знаеше, че не трябва да го пуска на свобода, в противен случай го чакаше лудост. Тя прокара ръка по тялото му и развълнува дълбоко скритото в същността му черно блато. Наистина беше дълбоко в него… толкова дълбоко, че от време на време сам си вярваше, че никой не може да го достигне. А сега се оказа, че не може да го достигне просто той самият…

Господин. Мицубиши свали вестника и го сгъна по дължина. Лицето му блестеше като конски задник след надбягване. Зае се да разрушава, пирамидата, която беше издигнал до себе си. Отвори куфарчето, после отново го затвори. Върху идеално излъскания капак се появи пилешки сандвич, увит във восъчна хартия. Започна да се храни, от време на време лупите на очилата му ослепително проблясваха и напълно скриваха изпъкналите зеници зад тях. Някъде из багажа му положително се крие пликче с пържени картофи или блокче шоколад, помисли си Никълъс.

Зад гърба му имаше друга група японски бизнесмени, които си приличаха като две капки вода с господин Мицубиши. Размърдаха се в своите официални костюми, в скутовете им се появиха черни чаши за чай от дебел порцелан, гласовете им оживено започнаха обсъждането на двамата Джек — Раби и Кенеди.

Човек не ходи в Осака за културни развлечения — такива обикновено се намират в Киото, древната столица на Япония. Сред жителите на Токио отдавна е залегнало убеждението, че всички в Осака са хукнали да правят пари и нищо друго не ги интересува. В цялата страна е известен начинът, по който се поздравяват: „Мо кари мака?“ — Правиш ли мангизи?

Никълъс не познаваше лично такива хора, но знаеше със сигурност, че малките улички около търговския център са пълни с тайни храмове на Фадомийо — божеството, което взема под своя закрила всички всеотдайни търговци, и тези храмове рядко остават празни.

Ангажираха две стаи с вътрешна врата в един малък, но модерен хотел непосредствено до Дотомбори. Все още беше рано за вечеря и те излязоха да разгледат града.

Юкио настоя да видят замъка Осака — последно убежище на фамилията Тойотоми, превзет От Йеасу Токугава през 1603 година, вече облякъл мантията на шогун. Подобно на по-голямата част от Осака, и замъкът бил изграден от Хидейоши Тойотоми. При това само за три години, бил е окончателно завършен през 1586 година.

— По едно време уважаемата дама Йодогими беше моят идеал — промълви Юкио, докато се разхождаха в просторния парк. Зад гърба им се издигаше модерната панорама на Осака, а замъкът пред тях извисяваше внушителна грамада на фона на потъмняващото небе. Изглеждаше вечен и непоклатим, като солидна пагода. Йеасу никога не би построил подобна сграда, помисли си Никълъс.

Наближиха външните крепостни стени и тълпата около тях видимо се сгъсти.

— Мислех си… Мислех си, че е изключителна жена! Как само е изпълнявала последната воля на Хидейоши, като истински самурай! Отдала се е без остатък на една-единствена цел — да запази живота на престолонаследника…

— Точно така — кимна Никълъс и вдигна поглед към високата стена от масивни каменни блокове. — С цената на тотално унищожение на цялата страна! Тя и Мицунари са заговорничили да…

— Заговорничили са, както се изразяваш, единствено да запазят живота на сина на шогуна! Сторили са това, което им е диктувало чувството за чест!

Никълъс поклати глава.

— Юкио, Йодогими е била любовница на шогуна, а не негова законна съпруга. По тази причина аспирациите й са били доста преувеличени. — Махна с ръка и добави: — Във всеки случай Йеасу се е оказал твърде силен враг за тях…

— Говориш така, сякаш Йодогими е била някакъв злодей от детските приказки!

— Едва ли е мислила как да запази по най-добрия начин интересите на Япония, това поне трябва да признаеш…

— Може би това дете щеше да стане най-добрият владетел на страната!

Никълъс погледна край нея. Вляво от тях се издигаше някаква подобна на навес постройка. Оръжейната. Именно тук Йодогими е довела сина си и малцината, останали й верни бойци, когато краят е бил неизбежен. Тук е убила сина си, а после си е направила сепуку.

— Всичко това е много относително — промълви той. — С течение на годините, без подкрепата на силно даймийо, той едва ли би успял да стане шогун и истински владетел на Япония. По-вероятно е другото — страната отново да бъде разкъсана от гражданската война, от която временно я беше спасил Хидейоши. Без мощта на Йеасу Япония би била обречена на гибел.