Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Навън следобедът си отиваше, сивите облаци проблясваха в розово и златно. Слънцето вече беше потънало зад хоризонта, небето на изток беше чисто и ясно като огромна изящна ваза от прозрачен кобалт. Високо над главите им проблеснаха първите звезди, сякаш пръснати от ръката на великан. Природата беше замряла неподвижно. Сякаш беше лято, безкраен зноен следобед, в който времето губеше своето значение. Онзи фантастичен миг, в който се срещат всички елементи на нереалното, беззвучното потрепване на сетивата, което театралният зрител усеща при вдигането на завесата.

— Моите приятели мандарини ме заведоха на разходка. В едно градче близо до Шанхай, както вече казах. Беше… извинете за израза, истински бордей. Не само сградата, в която влязохме, не… Целият град беше бордей. Да, един град бордей на удоволствията… Ще ми простите за част от тази история, млада госпожице. Но когато един мъж предприема делово пътуване за седмици наред, той не взема със себе си своята съпруга. По редица причини, една от които са именно подобни почивки.

— Мандарините ценят високо секса, о, да, твърде високо… И не бих ги обвинил за това. — От устата на стареца се откъсна къс, едва доловим смях. — В крайна сметка той е както необходима, така и важна част от живота ни, защо пък да не му се отдава дължимото внимание?

Във всеки случай това беше най-разкошното и огромно място за удоволствия, което бях виждал през живота си. Клиентелата се състоеше изключително от мандарини, а по-късно разбрах, че това са мандарини от строго определени фамилии. От най-могъщите и най-изтънчените… — Очите му бяха широко отворени и замечтани: — Бих казал, че човек лесно би могъл да прекара остатъка от живота си там. Разбира се, това не е възможно — подобни места се посещават само за кратко време, един по-продължителен престой в такава обстановка вероятно би омръзнал… Във всеки случай аз самият не бих рискувал да опитам, тъй като избледняването на подобна блестяща илюзия би превърнала живота ми по-нататък в низ от скучни делници. А всеки се нуждае от временно откъсване от действителността, нали?

Влакът потракваше и се носеше напред. Профуча по мост с дървени подпори и навлезе в мрачна рядка горичка. Оголените стволове на дърветата наподобяваха одърпани войници от разбита армия. Светлината гаснеше, облаците вече бяха черни, краищата им се багреха в бледи и неясни отблясъци ниско над хоризонта. Нощта ги поглъщаше решително и безцеремонно като строг пастир.

— И тъй, отидохме там. Нямам целта да ви разказвам пикантни подробности, вие сте достатъчно млади, за да си ги представите сами. — Върху лицето на стареца се появи победоносна усмивка: — Вместо това ще ви разкажа за един човек, с когото се запознах там. — Пръстът му — тънък, но съвършено прав, се насочи към тях. Под изкуственото осветление във вагона нокътят му заблести като пътен знак: — Имаше нещо любопитно около него. Не беше клиент, в това съм абсолютно сигурен. Но не беше и от обслужващия персонал, тъй като в нито един момент не го видях да работи.

Късно през нощта или по-скоро рано сутринта, за да бъда точен, човек можеше да го открие в големия салон на първия етаж (сградата беше двуетажна, строена за съвсем други цели, вероятно от англичаните), където, настанил се удобно върху някой от меките столове, играеше някаква непозната игра с червени и черни плочици, надписани отгоре… Аз поне не бях се сблъсквал с нея…

— Ма джонг? — попита Никълъс.

— Не, не беше ма джонг, беше нещо съвсем различно, не можах да схвана правилата й. Стоеше съвсем неподвижен и тих, докато момичетата разчистваха, изчакваше ги да излязат и започваше: щрак-щрак…

Старецът извади цигара и я запали със стоманена запалка „Ронсън“, като преди това доста я премяташе между пръстите си, за да избегне неудобството на дългите си нокти. Едното му око се насълзи от дима и той извинително се усмихна. Лицето му беше живо и изразително, на младини може би е бил нещо като източен вариант на Хъмфри Богарт… Завъртя запалката така, че да я видят младите му спътници и поясни:

— Спомен от онези далечни дни. Принадлежеше на един английски дипломат, на когото помогнах да се отърве от… от известни неприятности. Много държеше да ми я подари и нямаше как да откажа, без това да прозвучи невъзпитано…

Пусна запалката в джоба си, от устата му излетя облаче дим и лицето му се замъгли като пейзажа, който тичаше край прозореца.

— На онова място не можех да спя, дори и след като бях задоволил всичките си желания… Надявам се, че се изразявам достатъчно деликатно, млада госпожице.