Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Един ден се оказало, че трябва да се лиши дори и от това. Любовникът тържествено й съобщил, че трябва да напусне областта, тъй като заминава надалеч с баща си, за да подпомогне политическата му кариера. „Това ще трае само пет години — съобщил й той, — после ще се върна при теб. Моля те за честта да ме чакаш.“

Жената открито се разплакала, вероятно не заради самата любов, а заради дългата раздяла.

След шест години тя вече била съвсем друг човек, замъкът в Року Но Мия — също. Мъжът не се завърнал, слугите напуснали един по един, тъй като е времето отлетели и парите. Жената и старата й дойка били принудени да живеят в една стара самурайска къщичка, изоставена преди години.

Хранели се само с ориз, през дупките в покрива на дървената колиба нахлувал дъжд и студ. Положението ставало нетърпимо, накрая дойката не издържала и казала: „Моля за извинение, но твоят любовник те е забравил… Един друг мъж се интересува от теб, а ние нямаме пари…“

Но жената не пожелала дори да я изслуша, „Не ми трябват нови приключения — рекла. — Желая единствено утехата на смъртта.“

В същия този миг, далеч от замъка, някогашният й любовник подскочил в леглото и попитал новата си съпруга: „Чу ли това?“

„Спи спокойно, господарю мой — отвърнала съпругата му. — Това беше просто един отронен вишнев цвят.“

Година по-късно мъжът се върнал в Року Но Мия, придружен от съпругата си и свита прислужници. Отседнал в една крайпътна странноприемница да изчака отминаването на лошото време, оттам изпратил няколко бележки на бившата си любима. Не получил отговор, разтревожил се. Изпратил жена си в дома на баща й и тръгнал да търси замъка.

Когато стигнал на мястото, едва не го подминал — толкова променено било всичко. От голямата обкована с желязо порта, която толкова добре помнел, били останали само голи колове; красивите градини, сред които двамата обичали да се разхождат през пролетта и лятото, били изчезнали.

Самият замък бил напълно необитаем. Източното му крило било отнесено от буря, а останалата част представлявала голи руини.

В старата самурайска къщичка открил някаква възрастна жена, оказала се дъщеря, на някогашния прислужник. Попитал я за своята любима, но тя разперила ръце и отвърнала: „Никой нищо не знае за нея, господарю.“ Продължил да я търси в цялата област. Хората поклащали глава.

През една ужасна нощ, бурна и дъждовна, той се озовал на кръстопътя край някакъв манастир. Отвътре долетял глас, който му бил познат. Надникнал и видял някогашната си любима на пода, увита в дрипи. Втурнал се вътре, избутал монаха до нея и се взрял в лицето й. Жената умирала и той помолил монаха да произнесе някаква молитва за упокой на душата й. „Спомни си името на Амида Буда“, рекъл монахът, а тя отвърнала: „Виждам блестяща карета… не, това е златен лотос.“ „Моля те, жено — извикал монахът. — Трябва да произнесеш името на Амида Буда, за да ти се яви! Трябва да го повикаш с цялото си сърце, иначе няма да отидеш на небето!“

„Нищо не виждам — разплакала се жената. — Само мрак!“

„Жено…“

„Мрак и студен вятър… Черен вятър, ужасно студен…“

Монахът направил каквото може да й помогне, а мъжът отправял молитви към Амида Буда. Хлиповете на жената постепенно затихвали и накрая потънали във воя на вятъра, който свистял сред дърветата отвън.

Юкио млъкна.

— Това ли е краят на приказката?

— Не съвсем. Няколко дни по-късно настъпило пълнолуние, старият монах седял на кръстопътя и се опитвал да обвие с дрипите голите си колене, за да се предпази от студа.

По пътя вървял самурай и тихичко си пеел. Видял монаха и клекнал до него.

„Вярно ли е, че на това място нощем се чуват женски вопли?“ — попитал той.

„Слушай“ — кратко отвърнал монахът. Самураят наострил слух, но не чул нищо, освен обичайните нощни шумове. После внезапно му се сторило, че наистина долавя протяжен женски вопъл.

„Какво е това?“ — учудил се той.

„Моли се — отвърнал монахът. — Моли се за един дух, който не познава нито рия, нито ада.“

Но самураят, по рождение безбожник, само свил рамене и си тръгнал.

Закусиха в хотела и излязоха. Беше влажно и студено, мъглата продължаваше да се влачи ниско над земята. Видяха, че влакът, с който бяха пристигнали, все още е на гарата. Това беше по-скоро спирка, отколкото истинска гара — просто един дървен — перон между двата коловоза, над който се издигаше върху грубо издялани подпори нещо като покрив на пагода, лакиран, за да се предпазва от разяждащия ефект на влажния солен въздух. Наоколо се носеше миризмата на кедър.