Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Юкио!

— Остави ме на мира! Днес не зная какво приказвам!

Той захвърли втората хартиена чашка и обгърна раменете й с ръце:

— Не разбирам… Говори, моля те!

— Много добре знаеш, че не мога! — отвърна тя, все още с гръб към него.

— Юкио — притисна я до себе си той. — Трябва да ми кажеш!

— Не мога!

— Можеш! — завъртя я рязко към себе си той. — Зная, че можеш! — Погледът му потъна в уплашените й очи, насълзени и широко отворени. — Искаш ли да ти помогна?

— Да… Не… Не знам… — Беше разбрала отлично за каква помощ става въпрос.

— Обичам те — каза той. — Не зная откога изпитвам това чувство и защо не съм ти го признал, но аз…

Нима това беше причината за ужаса, който го обземаше напоследък?

— Не, не… Не го казвай, моля те! — Ръцете й уплашено се повдигнаха: — Не мога да го понеса, не мога!

— Но защо?

— Защото ти вярвам! — просъска ожесточено тя, а лицето й се изкриви в болезнена гримаса.

Той почти се разсмя от облекчение.

— Нима е толкова лошо?

— Още ли не разбираш? — попита тя и лицето й се приближи толкова близо до неговото, че очите й се замъглиха: — Изпитвам усещането, че умирам, не съм създадена за…

— Напротив! — викна той и я разтърси толкова здраво, че косата й отново се спусна върху лицето, а устните й започнаха да потрепват. — Всеки е създаден за това чувство! А ти просто не знаеш това и не желаеш да го узнаеш!

— Не мога да се справя с него — почти проплака тя. Зад гърба им засвири моторница, ритмичното потракване на дизела прехвърли вибрациите си в краката им, миг по-късно малката рубка, боядисана в зелено и златно, се разтопи в мъглата. Никълъс се извърна назад, но не можа да види дори сергията на уличния продавач на няколко метра от брега.

— Вече съм обещал — нарочно промени темата той. — Обещах, че ще ида.

— Винаги можеш да си премениш решението. Никой не те е оковал в него… — В гласа й прозвуча умолителна нотка, но той не беше сигурен дали тя е предназначена за него или за самата нея.

— Обещанието дадох пред себе си — меко поясни той. — Трябва да разбера с какво се занимава Сайго в Кумамото.

— Защо? Толкова ли е важно? На кого му пука с какво се занимава той? Чии интереси ще засегне? Не нашите — можеш да бъдеш сигурен в това! Защо не го зарежеш? Та това е просто дреболия!

— Не е така — отчаяно промълви той. — Съвсем не е дреболия! — Запита ос дали има начин да й обясни всичко, после реши, че едва ли ще успее, тъй като не можеше да го обясни дори на себе си.

— Май всичко опира до онзи ваш двубой в салона! — язвително подхвърли тя. — Имам чувството, че сте се стиснали за гушите — никой не иска да отстъпи! Но нима не виждаш, че по този начин ще се унищожите взаимно? Един от двамата трябва да отстъпи, иначе… Защо това да не си ти?

— Това е въпрос на чест — промълви той, усещайки как нещата започват да заемат местата си, мъглата в главата му се разпръсва така, както изгряващото слънце прогонва нощния хлад.

— О, недей да говориш глупости! — отряза го тя. — Тази чест, която имаш предвид, е изчезнала преди векове!

Господи, колко малко познава живота, възкликна вътрешно той, а на глас каза:

— За някои от нас тя никога няма да изчезне!

— За самураите! — натърти тя. — Елитната каста на Япония! Бойците, които се хвърлят в бой без капчица колебание! Но кой живее с единствената цел да загине в бой? — Смехът й беше остър и неприятен, натежал от сарказъм: — Май ти си този, който се нуждае от една добра порция реалност, а не аз! И двамата сте еднакви! Бесни кучета, готови да се разкъсат!

— Не е вярно, никак не сме еднакви! Сайго мрази всичко в мен — смесената ми кръв, любовта ми към Япония, комбинирана с противните ми европейски черти! Не може да понесе мисълта, че човек с подобен външен вид може да го превъзхожда в нещо, особено пък в такова важно нещо като буджуцу!

— Важно ли? Какво му е толкова важното на това проклето буджуцу? Какво общо има то с живота, с чувствата?

— Ти най-малко имаш правото да говориш за тези неща! — сряза я той и веднага съжали за думите си. Видял как се промени изразът на лицето й, той протегна ръце и промълви: — Извинявай, знаеш, че не исках да…

— Искаше, Никълъс, искаше! Сигурна съм в това! И мисля, че си прав. През последните няколко дни изпитвам страх и вече знаеш каква съм в подобно състояние… Ти ме накара, да почувствам нещо… нещо, което считах за невъзможно. Признавам, че и до този момент не съм се освободила напълно от него, все ми се струва, че трябва да избягам някъде и да не виждам жив човек до края на дните си. Правилно ли постъпвам, като ти се доверявам — това е въпросът, който не преставам да си задавам. Не търсиш ли в мен единствено устни и тяло? Но после си отговарям сама — той вече ги има, защо тогава си прави толкова труд? Трябва да е истина, макар че всичките ми инстинкти, които все още функционират, твърдят обратното. Миналото бавно умира, все още долавям ехото му наоколо. Когато говориш, аз отлично чувам думите ти, но някъде вътре в съзнанието ми започват да отекват другите им значения, скрити и тайнствени като невидими йероглифи, които пробождат мозъка ми. Започвам да чувам две неща едновременно и съответно се питам кое от тях представлява верния сигнал — онзи, който ми изпращаш ти. — Вдигна глава към лицето му и попита: — Има ли някакъв смисъл за теб всичко това?