Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Абсолютно — кимна Юкио, а Никълъс се запита как ли би реагирал спътникът им, ако можеше да чуе нейния речник.

— Имах навика да чета до късно, цял живот си останах запален читател… Но през онази нощ бях толкова възбуден, че оставих книгата настрана… Четях „Моби Дик“, В оригинал, разбира се, никога не съм се доверявал на преводите — при тях се губят толкова много неща! Та, оставих книгата, станах и се разходих из първия етаж.

Щрак-щрак-щрак… Чух потракването на плочките, седнах до него и започнах да го наблюдавам. По онова време бях доста отракан младеж, без да съм нахален, разбира се. Бях получил твърде добро възпитание от родителите си. Но у мен съществуваше… как да кажа… съществуваше младежки жар…

Онзи човек беше доста по-възрастен от мен, какъвто ме виждате сега… Не мога да определям с точност възрастта на хората, но той несъмнено беше стар. Всеки, който го е виждал, би се съгласил е това.

Най-странното нещо около него беше, че имаше изключително дълги нокти — толкова дълги, че им беше поставил специални предпазители, за да не ги счупи. Бях чел някъде за подобни предпазители, но за пръв път ги виждах. В началото на века мандарините са ги носели с особена гордост. Но годината беше 1930. Кой в тогавашен Китай можеше да си позволи подобна странност? Бях сигурен, че такива хора няма, но ето че се наложи да променя мнението си. Обикновено тези предпазители са от лакиран бамбук, но върху пръстите на онзи мъж проблясваха предпазители от солидно злато. Нима е възможно, запитах се аз, трудно повярвал на очите си. Нима е възможно ноктите да издържат подобна тежест? Но аз добре познавам златото и че се съмнявах в това, което виждат очите ми.

„Защо дойдохте?“ — запита ме мъжът, без да вдига очи от масата. Плочките продължаваха да щракат под пръстите му. Така се стреснах, че за миг изгубих гласа си, но той ми помогна: „Хайде, кажете, не се притеснявайте.“ Плочките продължаваха да щракат.

„Не мога да спя“ — отвърнах с все още стегнат език.

„Аз никога не спя — рече той, — но това се дължи на напредналата ми възраст.“ — Погледна ме и добави: — „На вашите години не пропусках нито една нощ, вероятно затова и сега съм такъв.“

Говореше на доста странен диалект. Несъмнено мандаринско наречие, но с особено предъвкване на съгласните. Не можех да определя произхода му.

„Това не ми се случва много често — оправдах се аз и продължих да го гледам с интерес: — Но вие съвсем не изглеждате толкова стар.“

„Достатъчно стар, за да зная, че скоро ще умра.“

„О, съмнявам се.“

Хвърли ми къс критичен поглед и рече:

„Чувствата, особено съмнението, никога не могат да бъдат точни. — После започна да нарежда плочките си на купчинки по девет. — В случая няма място за безпокойство, тъй като не се страхувам от смъртта. Обратното — с радост бих умрял още сега. Не искам да съм свидетел на това, което предстои.“

„Какво предстои?“ — попитах го със свито сърце аз.

„Нещо ужасно — отвърна той, а ръцете му върху малката лакирана масичка приличаха на странни предмети, току-що изкопани от земните недра. — Нов тип бомба с невъобразима мощ, която може да изтрие цял град от лицето на Земята.“

— Никога няма да забравя този миг. Седях вцепенен, едва дишах. Спомням си, че чух потракването на някаква цикада толкова ясно и отчетливо, сякаш насекомото беше направо в къщата. Изпитах странното желание да стана, да го открия и да го пусна на свобода в огромната пустош на мрака, който ни заобикаляше.

Но не бях в състояние да се помръдна. Сякаш думите му бяха пронизали сърцето ми и ме бяха приковали към стола?

„Не ви разбирам“, промълвих замаяно и същевременно озадачено аз.

„Обратното би ме учудило“, отвърна той и прибра плочките в страничния джоб на халата си.

После се изправи и на мен ми се стори, че го познавам. Или поне, че някъде съм го виждал. Сега вече си мисля, че това се дължеше единствено на светлината в онази зала.

— И какво стана после? — попита Юкио.

— Какво стана ли? — малко стреснато я погледна старецът. — Нищо, абсолютно нищо. „Лека нощ, господине“, някак официално рече той. „Желая ви приятни сънища.“ Не мога да си представя защо ми пожела приятни сънища след това, което каза. После си отиде и в помещението стана тихо. Толкова тихо, че отпуснат върху стола, аз имах чувството, че чувам как расте тревата, в която спят дървесните жаби. Облаче комари свиреше и се блъскаше в предпазната мрежа на прозореца…

По някое време съм се качил в стаята си, макар че не помня точно кога и как съм го сторил. Прибрах се при своите любимци Ишмаел, Ахаб и Пеко, но вече не бях в състояние да се концентрирам дори в чудесния свят на Мелвил… Думите му не напускаха съзнанието ми — сякаш ги беше гравирал в мозъка ми с чудотворен скалпел.