Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Вече имах възможност да се убедя в това — унесено рече Кроукър, пусна ръката й и хвана здраво волана. Значи е бил съвсем близо до истината! Но недостатъчно близо, все пак… В гърдите му се надигна горчива ирония. Истината никога не е черно-бяла, но сега му се стори именно такава. Томкин не беше убил Анжела, той просто беше сътрудничил на убийците. Нито бе дал заповед за екзекуцията, нито я бе осъществил със собствените си ръце. Просто я беше приел, беше присъствал на нея, макар и през една стена. Виновен по всички обвинения, Ваша светлост. Гласът отекна кухо в съзнанието му. Но по какви обвинения? Нито непредумишлено убийство, нито дори убийство по непредпазливост. Томкин е бил просто инструмент, вероятно точно поради този факт е оказал натиск над комисаря да прекрати разследването. Но инициатор на всичко е Минк, заповедите са идвали директно от Вашингтон.

Хладнокръвният и жесток убиец Минк, горчиво си помисли Кроукър. Колко ли живота тежат на съвестта му? Анжела Дидион е само една от многобройните му жертви. Усети как потъва в тъжна безпомощност от тъмната страна на живота, обзе го безпомощност. Е, добре, вече знае убиеца на Анжела Дидион, но какво от това? Даваше си съвсем ясна сметка, че никога не би могъл да обвини официално Минк в това престъпление. Беше победен, окончателно победен.

Изскочиха от тунела, слънцето иззад високите кули на Манхатън ги заслепи. Кроукър сви надясно към Трийсет и четвърта улица, измина няколко дълги пресечки и на първия светофар отново сви вдясно, по посока на Второ авеню. Мазните пръсти на Ню Йорк се свиха около тях.

Клокочещият в гърдите му гняв несъзнателно се насочи към Аликс. Никога няма да разбере какво ръководи постъпките на жените! Господи, защо не му разказа това един ден по-рано? Не знаеше какво по-различно би сторил тогава, защото при всички случаи пак щяха да поемат насам, към огромния град. По дяволите!

Тя леко докосна ръката му и той стреснато я погледна.

— Съжалявам за всичко, което ти казах преди — прошепнаха устните й. — Нямаш никаква вина, но просто не издържах повече там. Беше като в затвор, дори по-лошо. В затвора човек поне знае къде се намира. А в Кий Уест, оградена плътно от онези двамата, аз просто не знаех какво ще стане в следващия миг. Дали Минк ще продължи с посещенията си? Дали няма да стане равнодушен? Дали един от горилите няма да получи заповед да ме ликвидира?

— Имах чувството, че в главата си имам балон, който се издува с всеки изминат ден. Скоро щеше изцяло да измести мозъка ми. Никога вече нямаше да мога да разсъждавам нормално… — Горчив смях се откъсна от устата й: — Глупаво, нали?

— Не — дрезгаво отвърна Кроукър. — Не е глупаво. — Господи, как лесно успокоява гнева му това момиче, учуди се искрено той. Достатъчно бе само да го докосне, да го погледне с тези прекрасни очи и да му прошепне нещо, за да превърне в пепел цялата пустота на душата му.

От устата й се откъсна лека въздишка, сякаш искаше на всяка цена да му предаде какво изпитва в момента.

— Исках веднага да ти разкажа всичко, Лю — промълви тя. — Важно е да повярваш на думите ми!

— Вярвам ти.

Главата й леко се извърна към него:

— И не го казваш просто ей така…

— Никога нищо не казвам ей така, Аликс.

Тя изглежда го разбра.

— Бях в шок, а ти… ти се появи внезапно, от пустотата, като светкавица…

— Рицар с блестяща броня, а?

Тя не възприе шегата му.

— Точно така. Много ми се искаше да го повярвам. Но се страхувах. Просто не можех да приема, че на света има и добри хора като теб. Този кошмар продължи прекалено дълго, имах чувството, че в главата ми е поставена бомба с часовников механизъм и времето ми изтича.

— Чувствах се така, както се бях чувствала като ученичка. Бях най-хубавото момиче в класа… Не, не мисли, че се надувам. Достатъчно бе да се погледна в огледалото, за да бъда сигурна в това. Момчетата се въртяха около мен като мухи край купа с мед. Отначало това ми харесваше. На кое момиче не би му харесвало подобно нещо?

— Но после започнах да ги опознавам. Един по един ги вземах за свои приятели, излизах с тях, вършех с тях… е, онези детински неща… Докато накрая разбрах, че всички искат от мен едно и също. Не ги интересуваха никакви разговори, не проявяваха интерес към мен като към човек, личност… Искаха да ги виждат с мен, искаха да пъхнат ръка под полата ми. През цялото време бяха наточени и само това им беше в главата.

— За известно време започнах да мразя красотата си. Все едно, че имах дебели прасци, дълъг нос или пък ми липсваше бюст…